Алън Камбъл - Море на призраците

Войниците реагираха с гневни крясъци. Бенкс сграбчи Крийди, който крещеше, стиснал главата си с окървавените си ръце. Гаргите закрякаха и вдигнаха пушките си. Отнякъде долетя кучешки вой.

— Не стреляйте! — викна полковникът.

Конквилас държеше зеленикаво шишенце, голямо колкото палеца му. Гърлото му бе запушено с медна тапа. На устните му трептеше арогантна усмивка. Зад него драконът се наведе напред и замърка басово.

— Знаете ли какво е това? — попита Конквилас.

Айда облиза устни. Дали не беше морско шишенце ? Срещу едно такова човек можеше да си купи апартамент във Валсиндър.

Полковникът свали мускета.

— Тук има невинни хора.

— Нито един човек не е невинен. — Конквилас измъкна тапата и хвърли шишенцето към войниците. От него излетя тънка струйка саламура и остави извита диря във въздуха — течността беше много, много повече, отколкото би трябвало да има в толкова малко шишенце. Шишенцето подскочи три пъти, изтрополи на калдъръма и като продължаваше да бълва саламура, изчезна под една сергия.

Полковникът изсъска. Течността го бе оплискала по рамото и се бе просмукала в униформата. Той скочи долу, като шляпаше с непромокаемите си ботуши, обърна се към хората си и каза спокойно:

— Намерете тази ичусаи и я запушете.

Бенкс скочи след него и двете гарги побързаха да го последват. Полковникът вече беше клекнал и протягаше ръка под сергията. Но изведнъж измърмори ядосано и се надигна.

— Не става така. Бутаме.

Четиримата натиснаха заедно и сергията се преобърна. Разхвърчаха се съкровища. Няколко стъкленици се строшиха. На пода все още имаше локви саламура. Четиримата войници тъпчеха това несметно богатство, разриваха го небрежно — търсеха шишенцето.

— Ето го — каза полковникът и се наведе да го вземе.

Айда усети полъх, вдигна глава и видя, че драконът се е издигнал във въздуха. Конквилас и момичето бяха изчезнали. Разперил сияещите си криле, драконът изглеждаше нереален, илюзорен. Кристалните му нокти святкаха. Той изрева.

— Криле! — провикна се Бенкс.

— Благодаря, редник. — Полковникът вече бе насочил мускета си към дракона. В другата си ръка държеше шишенцето, от което продължаваха да изтичат галони кипяща саламура и плискаха по дебелата му ръкавица. Той пъхна палец в гърлото на шишенцето, но натискът отвътре бе твърде голям. Върху разпиляната на пода стока се посипаха зеленикави пръски.

— Трябва ми запушалката, редник Суон — каза полковникът спокойно. — Възможно по-бързо.

— Ето я, полковник! — Едната от гаргите бе открила тапата.

Огромната змия разпери криле и се спусна върху жената с шагренова кожа, която лежеше на шейсетина крачки от тях. Айда извърна глава тъкмо когато чудовището разтваряше паст. Жената изкрещя — и крясъкът ѝ бе прекъснат от трошенето на кости.

През това време полковникът вече бе запушил унмерското шишенце. Избърса го в ботушите си от китова кожа и го пъхна в един джоб отпред на униформата си.

Драконът вдигна глава. От устата му се стичаше саламура и кръв. От трупа на жената бяха останали само няколко кървави мръвки. Драконът изтрака със зъби и изви назад глава като змия, готвеща се за удар.

Полковникът закрачи към него, вдигнал заредения за стрелба мускет, и заговори на същия гърлен език, който използваше чудовището:

— Ива фероо рака. Онолам нагир.

— Онолам? — повтори драконът. От гърлото му излетя протяжен бумтеж, може би това бе смях. — Наш, нагир сийн алар. Кръв и кости, малък простосмъртни. Законите на хората не значат нищо за мен.

— Конквилас беше прав — каза полковникът. — Ти се срамуваш от своята пристрастеност.

Драконът наведе глава, присви тялото си зад предните си крака и изсъска. Айда усещаше мириса на море в дъха му — тежката миризма на сол и метали. Червените очички засияха със зла светлина.

А после драконът скочи.

Силата и бързината, с която го направи, бяха изумителни. Той се стрелна напред, сияние в бяла броня и кристал, раззинало окървавената си паст.

Полковникът стреля право в устата на чудовището. Отекна оглушителен тътнеж, главата на дракона се пръсна и опръска сводестия таван. Посипаха се късчета месо. Огромните челюсти изтракаха току в краката на полковника.

Той се обърна към хората си.

— Как е Крийди?

Бенкс, който прикрепяше сержанта, отвърна:

— Няма да е красавец, но ще живее. — Двамата бяха опръскани от главата до краката с драконова кръв. Бенкс огледа полесражението и се ухили.