Алън Камбъл - Море на призраците

— Тя е унмерка — каза той. — Ще ви убие дори без да го иска.

— Не може да е унмерка — възрази Айда. — Хаурстафите щяха да я усетят.

Полковникът я погледна безизразно.

— Щом така смятате. Но сега няма смисъл да обсъждаме проблема. Моля ви, отдръпнете се, или ще приложим сила.

Айда послушно отстъпи през някакви купчини сияещи джунджурии. Сега, след като се вгледа по-добре, забеляза, че роклята на момиченцето наистина изглежда достатъчно стара, за да е антика. Оригинална унмерска носия, съхранена на дъното на морето? Не можеше дори да си представи каква би била цената. И не се ли усещаше във въздуха странната гробищна миризма?

— Но как е излязла?

— Предполагам, че е изпълзяла през стената.

— Хаурстафите щяха да я засекат!

Полковникът издуха облаче дим.

— Хаурстафите стават небрежни, когато императорът пропусне да си плати дълговете навреме. Бъдете така добра да се насочите към изхода, а ние ще се справим с проблема.

— Мамка му, това си е живо изнудване — изсумтя войникът зад него.

Беше едър груб мъжага, приседнал леко назад като някаква огромна маймуна. Стискаше тежък мускет, опрял приклада в рамото си, и се беше прицелил в момичето. На ръката му се виждаше малка татуировка. Приличаше на лопата.

— Внимавай какво говориш, сержант Крийди.

— Ами тъй си е — настоя другият. — Пуснали са я да избяга, за да дадат урок на Хю.

— Значи няма да дойдат? — попита Айда.

— Малко вероятно е, госпожо — отвърна полковникът.

Айда тъкмо се канеше да даде воля на недоволството си, когато момичето внезапно проплака:

— Искам при мама.

Гласът ѝ отекна странно в пустото подземие: беше придружен от пукот като от далечна канонада.

Полковникът бръкна в чантата си и извади топка от печена глина. От единия ѝ край се подаваше къс фитил. Той погледна гранатата, после вдигна очи към сводестия таван и каза на мъжа от другата си страна:

— Бенкс. Да чуя мнението ти за този покрив.

Войникът — доста по-млад от другите — огледа свода и подпорите с мрачната увереност на врял и кипял ветеран, подсмръкна, почеса се по носа и каза:

— Това място е строено от унмери. Гредоредът навярно е от времето на Лусианските войни. Проблемът е, че оттук няма как да определя какво има над него. Ако взривим тавана, не се знае дали ще ни заринат само отломки. — Млъкна и пак подсмръкна шумно. — По-добре ще е с драконов огън.

— Водиш ли си дракон? — сопна се полковникът.

Младият войник сякаш понечи да отвърне нещо, но после само поклати уморено глава, погледна пак към тавана и каза:

— Вероятно сме близо до унмерското гето. Императорът хич няма да е доволен, ако го сринем.

— Какво казва картата?

Младежът премигна с воднистите си очи.

— Каква карта? Хю не смята, че Иманярският пазар е в опасна близост до неговия дворец, за да финансира скъпи сондажи. Хаурстафите вероятно ще знаят, но…

— Да взривите покрива? — възкликна Айда. — Как така ще взривявате покрива ?

— Стандартна процедура, госпожо — отвърна полковникът.

— Нищо, което да ви безпокои. — Изправи се, погледна за миг втренчено момичето, после се обърна към едрия войник. — Сержант Крийди, застреляй момичето. В главата.

— Слушам, сър. — Едрият мъжага изтегли назад ударника и се чу металическо щракване.

Айда изтича пред момичето, все така притиснала книгата към гърдите си, и викна:

— Какво правите, в името на Небесата? Та това е само едно малко момиченце!

— Госпожо, ще ви помоля да се отдръпнете — каза полковникът.

Айда не помръдваше.

— Тук сме по заповед на император Хю — добави той. — Ако не се подчините, ще бъдете арестувана за възпрепятстване на имперски войници във военно време. Наказанието за подобно престъпление е от шест до девет месеца карцер.

Тя не помръдна. Полковникът я гледаше със студените си очи. После каза:

— Не мисля, че разбирате напълно опасността. Пукотът, който чувате, когато тя говори, е звук на превръщащ се във вакуум въздух в дробовете ѝ. Тя не може да се контролира. Унмерските деца нямат задръжките на възрастните.

Айда го изгледа гневно.

— Не е направила нищо лошо на никого. — С крайчеца на окото си забеляза, че детето се е приближило зад нея.

Полковникът извърна очи към другите си двама бойци и повдигна многозначително вежди. Двамата бяха като стари гарги: дръгливи и кривокраки, с черна коса и с носове като клюнове. Може би бяха синове на една и съща нещастна женица. Боравеха с лекота с тежките си пушки, ала в присвитите им очи не се виждаше увереност. Единият поклати глава и заговори с гринбейски акцент: