Алън Камбъл - Море на призраците

— Какво има вътре?

— Яснота на ума.

— Колко струват? Не зная дали…

— Ето тук пък има издръжливост. — Шишенцето бе жълто на цвят, до едно яркорозово. Продавачът ги взе в шепата си сякаш бяха захаросани плодове. — Ярки сънища и безшумна стъпка… ах, а това е истинска загадка. Тази тинктура позволява на човек да вижда стаените в сенките на другите оттенъци и по такъв начин да предугажда скритите им намерения. Тези трите пък са бутилирани аури на млади момчета, принесени в жертва пред унмерски олтари, духовете им все още се скитат безутешни. Колко дълго възнамерявате да останете?

— Моля?

— Ще бъдете ли в Лосото след седмица?

Тя поклати глава.

— Корабът ми отплава утре.

Продавачът закърши ръце в престорено съжаление. Внезапно ѝ се стори още по-висок и голям, истински синеуст джин в центъра на вселената. Провесените от тавана фенери се поклащаха над главата му като пламтящи топки. Очите му сияеха.

— Но вие ще изпуснете най-рядкото от всички съкровища! Моят агент във Валсиндър ми изпраща невероятна находка, която току-що са извадили от дъното на морето — прочутия нож ревнивец. При изваждането му е загинал човек. Казаха ми, че бил невероятен.

Тя усети, че ѝ се вие свят.

— Това унмерско изделие ли е? Какво прави?

— Какво прави ? Ревнивецът позволява на двама любовници да разменят сетивните си усещания. Достатъчно е да се убодат по пръстите и всеки от тях ще възприема удоволствието или болката на другия. Така самотната жена може да дарява наслада на съпруга си дори когато са разделени от огромни разстояния или храбрият мъж да изпита болката от раждането вместо жена си.

— Но защо го наричат…

Той махна нехайно с ръка.

— Ефектът е дълготраен. Ала не и любовните връзки.

Може би би могла да остане още няколко дена и да се върне у дома с по-късен кораб? Беше похарчила вече толкова много пари за това пътуване, но на всяка цена трябваше да се сдобие с този нож. И може би с една-две аури, унмерски сонет, драконово око или няколко стъкленици със страсти, извлечени от труп на човек. Нека скъперниците трупат злато, тя предпочиташе да се зарови в тайните на унмерското магьосничество. Да. Наистина бе по-добре да остане. И тъкмо се готвеше да го каже, когато наблизо се надигна глъчка. И екна женски писък.

Продавачът погледна над рамото ѝ, обърна се и се отдалечи забързано по пътечката.

— Господин Са’маел? — повика го Айда. — Господин Са’маел?

Хора започнаха да се провират покрай нея, обзети от уплаха.

Айда усети как прихлупеното помещение се изпълва с паника. Прозвуча нов писък и проехтя нещо, което приличаше на експлозия. Чу се звън на строшени стъкла. Внезапно тълпата се люшна и някой събори Айда на пода. Тя извика и притисна книгата към гърдите си. Току до главата ѝ трополяха обувки.

Сетне тишина.

Айда се изправи и отметна назад разчорлената си коса. По дрехите ѝ имаше следи от стъпки. Ръцете и краката ѝ бяха изцапани с кал. Пътечките между сергиите бяха затрупани със съборена стока. Сякаш бе преминало цунами. Тълпата бе избягала, но пазарът не беше празен.

На десетина крачки от нея, на кръстовището на четири алеи, стоеше малко момиче, притиснало в ръце метална кукла. Носеше червена рокля с толкова много дипли, че се поклащаха над обувките ѝ като венчелистчета. Косата и кожата ѝ бяха бели като оглозгана кост, големите ѝ черни очи бяха пълни със сълзи.

— Ах, бедното ми момиченце — каза Айда и пристъпи към детето.

— Госпожо — спря я мъжки глас зад нея.

Айда се обърна.

Петима имперски войници се бяха покатерили на сергиите зад нея. Стърчаха върху сандъците със съкровища, трима от едната и двама от другата страна на алеята. Разнородна група, каквато Айда не бе виждала досега, с черни униформи, загърнати с протрити наметала, но със сияещи токи и катарами. Имаха ботуши и ръкавици от китова кожа и бяха въоръжени със саби, ножове за изкормване и пищови с дръжки от драконова кост и сребърни инкрустации — последните несъмнено бяха извадени от дъното на морето, тъй като по тях се виждаха драскотини от щипци. Мъжът, който я заговори, бе клекнал над кожена чанта, между зъбите му стърчеше смачкана пура и държеше мускета си сякаш е огнемятащ жезъл. Раменете му бяха украсени със синкавите еполети на полковник от Имперската гвардия. Беше жилест, със сурово, но не жестоко лице, ъгловата челюст и барета, пристягаща кестенявия му перчем. На шията му се виждаха сивкави шагренови точици, ала въпреки това бледосините му очи бяха ясни и твърди като стъкло. Дрипавият му вид контрастираше толкова силно с високия чин, че за момент Айда се зачуди дали не е отнел еполетите насила от някой от най-добрите воини на император Хю.