Алън Камбъл - Море на призраците

— Вземи Суон и Тумел и намери пробойната. Ще е малка, нали е от дете. Ако я изплашим достатъчно, може да побегне сама.

— Заповядано ни е да убиваме всички, които избягат. Хю изрично настоя за това.

— Император Хю не е тук.

— Слушам, сър.

— Крийди, ти идваш с мен.

— Сър, нали няма да стоварят вината за тази бъркотия върху нас?

— Госпожо?

Айда вдигна глава. Полковникът ѝ подаваше шише.

— Това е вино.

Тя го изгледа тъпо.

— За глезена — обясни той. — Ще помогне.

Айда взе шишето и изля виното върху глезена си. Дали наистина кожата ѝ вече се изопваше и променяше? Имаше ли го и преди това сивкаво петънце? Тя побърза да разтърка виното върху кожата и се изплаши, като усети, че пръстите също я сърбят.

— Полковник… — почна и се запъна.

Но полковникът не отговори. Гледаше над нея.

Но стотина крачки отвъд разбития аквариум стоеше мъж. Беше се прицелил с лък в полковника. Носеше благороднически дрехи от отдавна отминало време: черен украсен със скъпоценни камъни кафтан, пристегнат с платинен пояс, черни бричове с бели гети и сандали от мека черна кожа. Бузите му бяха изрисувани с руж, но цветът не допринасяше особено за смекчаване на чертите му. Издадената брадичка и закривеният като кинжал нос опорочаваха всякакъв опит да бъде наречен красавец. Побелялата му коса бе вързана на тила и той ги оглеждаше с проницателните си виолетови очи. Беше някак странен и… хипнотичен. По някакъв начин изглеждаше по- материален от света около него, фиксирана точка в един въртящ се свят. Айда усети, че гаденето ѝ преминава.

Унмерското дете бе обвило с ръце крака на стрелеца.

А зад двамата се издигаше дракон берсеркер.

Чудовището бе дребно за вида си, не повече от двайсет метра от муцуната до края на опашката. Носеше ослепително бяла броня със сребърни инкрустации, всяка плочка изкусно пригодена да пасва на извивките на змиевидното му тяло и на късите яки крака. Остри кристали блещукаха върху ръкавиците му и на продълговатия шлем, под който горяха кървавочервени очички. Драконът побутна с муцуна унмерското момиче и то се изкикоти.

Подобно на всички дракони и този беше бивш човек — воин, прекроен с помощта на унмерско магьосничество в тази нова и чудовищна форма. Разпери огромните си седефени криле, сияещи като дъги, сведе четвъртитата си муцуна и започна да лочи отровната саламура. При създаването на тези войнолюбиви същества унмерите ги бяха надарили със сатанински наклонности. Морската вода им действаше като наркотик и разпалваше яростта им да водят битка. Когато отново вдигна глава, от оголените му бели зъби се стичаше саламура.

Лъконосецът се усмихна.

— Харесва ли ви да измъчвате деца?

— Мамка му! — изруга тихо Крийди.

Полковникът се прицели с мускета си и заяви:

— Не сме заплашвали момичето. Вземете си го в гетото и ще ви позволим да си тръгнете невредими.

— Ще ми позволите ? — повтори учудено лъконосецът. — И по какъв начин си въобразявате, че бихте могли да ми навредите? Оръжията ви са като тези на призраците. — Зад него драконът изръмжа нещо на странен гърлен език. Лъконосецът го изслуша и отвърна на същата непонятна реч. После се обърна към полковника. — Ива е гладна. Помоли ме да ѝ позволя да остане тук, за да може да ви разкъса за своя наслада. — Усмихна се отново и кимна към жената с шагренова кожа на земята. — Разбира се, Ива лъже. Тя иска тази Удавница, но се срамува да признае слабостта си.

— Кои сте вие? — попита Айда.

Лъконосецът я изгледа презрително, сякаш въпросът ѝ не заслужава внимание. Но все пак се представи:

— Аз съм Аргусто Конквилас. Господар на Херика и на Сумранските острови.

— Зная кой сте — провикна се полковникът. — Но сте доста далече от Херика.

— Той е лорд на лайната сега, драконов фетишист и хаурстафска играчка — изсумтя Крийди.

Конквилас пусна тетивата.

Крийди понечи да се отдръпне. Беше бърз, но не достатъчно. Стрелата разсече въздуха като мълния, обгърната с черен пламък, мина през основата на носа на Крийди, излезе от дясната страна на черепа и изчезна с трясък в дебелата подсилена стена на шейсет стъпки отзад. Айда втренчи поглед в мястото, където се бе изгубила. Все още чуваше ехото на утихващия бумтеж, докато стрелата продължаваше полета си през стената, а после и през основите на града.

Миг преди Крийди да изреве и да скрие лицето си в шепи Айда успя да мерне кървавата дупка на мястото на дясното му око.