П Каст - Белязана

Приемам клетвата ти, Неферет. Висша жрице на Никс. — След това повтори жеста на Неферет е докосването на сърцето и поклона, преди да се обърне към мен и да ме прегърне силно.

Обади ми се, ако ти потрябвам за нещо, Зоуи. Обичам те, скъпа.

— Непременно, бабо. И аз те обичам. И ти благодаря, че ме доведе тук — прошепнах аз, вдишвайки от нейния така добре познат лавандулов аромат, и едва не се разплаках. Тя ме целуна по бузата, с типичната си бърза, уверена крачка напусна стаята и ме остави насаме с вампир за пръв път в живота ми.

— Е, Зоуи, готова ли си да започнеш своя нов живот?

Погледнах я и отново осъзнах колко е изумителна. Ако се превърна във вампир, дали ще имам нейната увереност и сила, или това е нещо, присъщо само за Висшата жрица? За миг в главата ми проблесна мисълта, че би било велико да съм Висша жрица, но после здравият разум се завърна. Аз бях просто хлапе. При това объркано хлапе. И най-вероятно не от класата на Великата жрица. Исках само да намеря мястото си тук, а благодарение на Неферет това вече не ми изглеждаше толкова плашещо.

— Да, готова съм! — Зарадвах се, че отговарях по-уверено, отколкото се чувствах.

— Колко е часът?

Вървяхме по тесен коридор с много завои. Стените бяха направени от някаква странна смесица между тъмен камък и леко издадени тухли. Доста начесто бяха разположени мъждукащи стъклени фенери, окачени върху старинни метални свещници, забити в стената. Те изпускаха нежна, жълта светлина, която за щастие не дразнеше очите ми.

Щом стигнахме залата, забелязах, че тя няма никакви прозорци. По пътя не срещнахме никого, въпреки това аз продължих да се озъртам нервно, представяйки си първата си среща е други новаци.

— Почти четири след полунощ е. Това значи, че учебните занятия са приключили преди около час — отговори ми Неферет и се усмихна леко на шокираната ми физиономия. — Часовете започват в осем вечерта и приключват в три след полунощ — обясни ми тя. — Учителите са на разположение до три и половина, за да дават допълнителни разяснения след часовете. Спортният салон е отворен до настъпването на изгрева — точния момент, който ще усещате безпогрешно, когато Промяната във вас се извърши напълно. До тогава времето на зазоряване ще бъде изрично обявявано във всички класни стаи, общежития, общи помещения, залата за хранене, библиотеката и спортния салон. Храмът на Никс естествено е отворен по всяко време, но в него има предвидени занимания два пъти седмично след училище. Следващият ритуал е утре. — Неферет ми се усмихна окуражително. — Знам, че сега ти звучи объркано, но доста бързо ще влезеш в час с всичко тук. Съквартирантката ти ще ти помага така, както и аз.

Тъкмо се готвех да задам следващия си въпрос, когато голяма, оранжева, косместа топка притича през стаята и безшумно се хвърли в ръцете на Неферет. Подскочих и изписках стреснато, а след това се почувствах като пълна глупачка, защото се оказа, че това не е летящ караконджул или нещо подобно, а чисто и просто котка.

Неферет се усмихна и почеса котката между ушите.

— Зоуи, запознай се със Скайлар. Той обикновено се мотае наоколо и дебне да се хвърли в прегръдката ми.

— Това е най-голямата котка, която някога съм виждала — казах и протегнах ръката си, за да ме помирише.

— Внимавай, много хапе!

Преди да отдръпна ръката си, котаракът започна да търка муцуна в пръстите ми. Затаих дъх. Неферет наклони глава замислено.

— Той те харесва! Това е невероятно. Той не харесва никого, освен мен. Дори държи другите котки настрана от тази част на училището. Наистина е голям грубиян.

Внимателно погалих Скайлар между ушите, както беше направила и Неферет преди това.

— Много обичам котки — казах нежно. — Преди имах котка, но когато майка ми се омъжи повторно, се наложи да я занесем в приют, за да си намери нови стопани. Джон, новият съпруг на майка ми, мразеше котките.

— Забелязала съм, че начинът, по който някой се отнася към котките и те към него в отговор, е много показателен за характера на човека.

Отместих поглед от котката и срещнах зелените очи на Неферет. Тя знаеше за семейните отношения много повече, отколкото казваше. Почувствах се някак си свързана с нея и напрежението ми се изпари.

— Има ли много котки тук?

— Да, има… Котките винаги са били в съюз с вампирите.

Хм, добре. Аз всъщност вече го знаех. По история на света при господин Шадокс (по-известен като Пъф Шеди, но не му казвайте) сме учили, че в миналото са убивали котките, защото е имало поверие, че те превръщат хората във вампири.