П Каст - Белязана

Докосването й беше нежно и топло. Тя беше толкова поразителна, че ме изпълваше със страхопочитание. Всъщност тя беше това, което са всички вампири — нещо повече човек. По-силни, по-умни, по-талантливи. Тя изглеждаше така, сякаш излъчваше някаква вътрешна светлина. Като се замисля, това е един стереотипите, които хората имат за вампирите, и, както вече се убедих, голяма част от тях са наистина верни. Те избягват слънчевата светлина, по-силни са нощем, трябва да пият кръв, за да живеят, и почитат богиня, която символизира Нощта.

— Благодаря ти. Приятно ми е да се запознаем. — Полагах наистина неимоверни усилия, за да говоря полуинтелигентно и нормално.

— Както и преди казах на баба ти, не сме имали досега случай новобелязан вампир да дойте при пас по подобен начин в безсъзнание и с напълно завършен белег. Можеш ли да си спомниш какво се случи, Зоуи?

Отворих уста да й кажа, че си спомням всичко много добре — как паднах, как си ударих главата, как видях собственото си тяло да лежи на земята, как се спуснах в пещерата и как там се срещнах с богинята Никс. Но преди да заговоря, усетих странно чувство — сякаш някой ме е ударил силно в корема. Нещо ме предупреждаваше да си премълча.

— Аз… аз не си спомням много. — Спрях се и пръстите ми напипаха мястото, където шевовете изпъкваха. — Поне не и след като си ударих главата. Искам да кажа, че до този момент си спомням всичко много ясно. Срещата с Ловеца, който ме беляза, съобщих на родителите си и избухна страшен скандал, после избягах и отидох в къщата на баба. Чувствах се много зле и когато изкачих пътя към склона… — Спомних си всичко, което се случи там: духовете на древните индианци от племето чероки, танците около огъня… Млъкни! — крещеше нещо вътре в мен. — Предполагам, че съм се подхлъзнала, защото кашлях прекалено силно и при падането съм си ударила главата. Следващото нещо, което си спомням, бе как баба пее. И се събудих. — Завърших разказа си набързо. Исках да избягам от проницателния зеленоок поглед, но същото чувство, което ми казваше да мълча, ми каза и че не трябва да отмествам поглед, а да се престоря, че нищо не крия.

— Нормално е при такъв удар в главата да се получи загуба на спомени — подхвърли баба.

Искаше ми се да я разцелувам.

— Да, разбира се, че е нормално — каза Неферет и чертите й сякаш изгубиха част от остротата си. — Не се притеснявай за внучката си, Силвия Редбърд, всичко ще е наред с нея.

Тя говореше почтително е баба и напрежението, което се беше насъбрало в мен, изчезна. Щом харесва баба, значи би трябвало да е свестен човек, тоест вампир. Нали така?

— Сигурна съм, че като вампир ти вече си разбрала, че дори новобелязаните имат способността да се възстановяват необикновено бързо. — Неферет ми се усмихна, след това се обърна към баба: — Състоянието й се подобрява толкова бързо, че вече не е необходимо да стои тук. — После отново ме погледна. — Зоуи, искаш ли да се срещнеш с новата си съквартирантка?

Не. Преглътнах тежко, след което отговорих:

— Да.

— Чудесно.

За щастие тя игнорираше факта, че се държах като ухилено, глупаво, градинско джудже — от онези, които се слагат за декорация.

— Сигурна ли си, че не трябва да остане тук поне още един ден за наблюдение? — попита баба.

— Разбирам твоята загриженост, но те уверявам, че психическите травми на Зоуи вече се лекуват на място, което и ти цениш високо.

Тя ми се усмихна и въпреки че бях изплашена, нервна и въобще тотално изтрещяла, аз се усмихнах в отговор. Неферет сякаш наистина се радваше, че съм там. И честно казано, си помислих, че да се превърнеш във вампир не е нещо чак толкова ужасно.

— Бабо, добре съм, наистина. Само малко ме боли главата, но останалата част от мен се чувства отлично. — В момента, в който го казах, осъзнах, че това е самата истина. Бях престанала да кашлям, болките в мускулите ми бяха изчезнали. С изключение на болката в главата се чувствах перфектно.

Тогава Неферет направи нещо, което не само ме изненада, но и моментално ме накара да я харесам. И да започна да й вярвам. Тя се приближи до баба и каза бавно и внимателно.

— Силвия Редбърд, давам ти официалната си клетва, че твоята внучка ще бъде в безопасност тук. Към всеки новак е зачислен по един възрастен ментор. За да те уверя, че всичко ще е наред, аз лично ще бъда ментор на Зоуи. Остава само да я повериш на моите грижи.

Неферет докосна с ръка сърцето си и се поклони на баба. Тя се поколеба само за секунда, след което отвърна: