П Каст - Белязана

— Ако стана вампир.

— Разбира се, че ще станеш, Зоуи.

— Как можеш да си толкова сигурна?

Очите на Неферет се спряха върху белега ми.

— Никс те е избрала. За какво, все още не знаем. Но нейният знак е недвусмислено положен върху теб. Едва ли би те докоснала само за да види как се проваляш.

Спомних си думите на богинята:

Зоуи Редбърд, Дъщеря на нощта, обявявам те за мои очи и уши в днешния свят. Свят, в който доброто и злото се борят за надмощие.

Веднага отместих очи от проницателния поглед на Неферет. Отчаяно ми се искаше да разбера защо вътрешното ми чувство толкова настоятелно ме караше да си държа устата затворена и да не споменавам на Неферет нищо за срещата си с богинята.

— Просто ми се случиха прекалено много неща за един ден.

— Определено е така, особено на празен стомах.

Тръгнахме отново, когато звукът от звънящ мобилен телефон ме накара да подскоча. Неферет ми се усмихна извинително и извади малък телефон от джоба си.

— Да? — Известно време само слушаше, после започна да присвива очи и да сбръчква чело. — Напротив, много правилно постъпи, като ми се обади. Ще се върна и ще я проверя. — Тя затвори телефона и се обърна към мен: — Извинявай. Зоуи. Едно от новите момичета си счупи крака по-рано днес. Изглежда, има някакво усложнение и ще трябва да отида при нея, за да проверя какво става. Защо не продължиш по този път сама? Като завиеш наляво, ще стигнеш до главния вход. Не можеш да го пропуснеш, вратата е направена от много старо дърво. Непосредствено до нея отвън има каменна пейка. Можеш да седнеш там и да ме изчакаш. Няма да се бавя.

— Добре, няма проблем… — Но преди да го кажа, тя вече бе изчезнала по коридора.

Изобщо не бях щастлива от идеята да прекарам неизвестно колко време сама в компанията на толкова вампири. Сега, когато Неферет си замина, мъждукащата светлина не ми изглеждаше толкова приветлива. По-скоро беше странна и хвърляща мрачни сенки върху каменните стени на залата.

Заставих се да не се страхувам и тръгнах бавно по коридора. Съвсем скоро вече ми се искаше да побягна и да се озова сред хора, били те и вампири. Беше прекалено тихо.

И зловещо. Вървях от лявата страна на коридора, защото от дясната почти нямаше светлина.

За съжаление не завих на следващия десен завой.

Причината беше основателна. Чух нещо. За да съм по-конкретна, ще кажа, че беше смях. Беше нежен момичешки смях, който поради някаква причина ме накара да настръхна. Естествено, спрях на място. Надникнах към коридора и забелязах някакво движение в сенките.

— Зоуи! — чух някой да прошепва името ми.

Примигнах от изненада. Наистина ли чух името си, или просто си въобразявах? Гласът като че ли ми беше познат. Възможно ли бе отново да е Никс? Дали богинята изрече моето име? Почти толкова уплашена, колкото и заинтригувана, аз притаих дъх и направих няколко крачки встрани.

Когато се показах иззад завоя, забелязах нещо, което ме накара автоматично да се притисна — плътно към стената. В малка ниша, не много далеч от мен, имаше двама души. В началото изобщо не разбирах какво виждам. След миг обаче ми стана ясно.

Трябваше веднага да се махна от там. Трябваше безшумно да се измъкна назад и изобщо да не мисля за това, което видях. Но не направих нито едно от тези неща. Чувствах, че краката ми са прекалено тежки и не могат да помръднат. Всичко, което ми оставаше да направя, беше да гледам.

Мъжът — но осъзнах, че той не е мъж, а момче бе не повече от година по-голямо от мен — стоеше с гръб, притиснат към нишата. Главата му беше отметната назад и дишаше тежко. Лицето му беше в сянка, но въпреки това се забелязваше, че е красив.

Тогава поредният женски кикот ме накара да погледна надолу. Тя беше застанала пред него на колене. Всичко, което виждах от нея, беше русата й коса — толкова буйна, че сякаш бе наметало. Тя протегна ръце и посегна към бедрата на момчето.

Бягай! Махай се от тук! — крещеше вътрешният ми глас. Опитах се да направя крачка и тогава неговият глас ме накара да замръзна на място.

— Спри!

Щях да припадна, защото в първия момент си помислих, че говори на мен.

— Всъщност не искаш да спирам, нали?

Отдъхнах си с облекчение, когато тя се обади. Явно говореше на нея. Те дори не подозираха, че съм там.

— Напротив, искам — звучеше, сякаш процежда думите през зъбите си. — Стани, изправи се.

— Харесва ти, знаеш, че ги харесва. Също както ти е ясно, че все още ме желаеш.

Гласът й беше преднамерено дрезгав. Тя се опитваше да звучи секси, но дори аз успявах да доловя фалша. Всъщност звучеше отчаяно.