Алисън Ноел - Синя луна

Пресичам и бързам да се скрия зад първата попаднала пред очите ми сграда, надниквам зад ъгъла и чакам виненочервеният „Астън Мартин“ на Роман да отмине по улицата. След това изчаквам още няколко минути, за да съм сигурна, че няма да се върне, и чак тогава си отдъхвам.

Сега най-важното е да намеря Деймън. Трябва да разбера какво му се е случило, защо изчезна, без да ми каже дума. Искам да кажа, че той… ние … очаквахме тази вечер цели четиристотин години и това, че не е тук, може да означава само едно — че се е случило нещо ужасно.

Но първо имам нужда от кола. Не мога да стигна до Ориндж Каунти пеша. Затова затварям очи и си представям първото нещо, което ми идва наум — небесносиньо беемве — като на Шайла Спаркс, най-готината мацка, която някога е ходила по коридорите на „Хилкръст Хай“, старото ми училище в Орегон. Припомням си облите като на детска играчка форми и черния кожен гюрук, замайващо луксозен и в същото време леко посивял от безмилостния орегонски дъжд. Представям си го съвсем ясно, сякаш е пред мен — бляскаво, кръгло и ужасно сладко беемве. Усещам пръстите ми да се сключват около дръжката, усещам меката кожа, когато сядам зад волана, слагам едно червено лале в прикрепената към таблото вазичка, отварям очи и виждам успеха си.

Само че не знам как да завъртя стартера.

Забравих да проявя ключ.

Но това никога не е било пречка за Деймън, затова решавам, че и аз ще се справя. Затварям отново очи и запалвам двигателя, като си припомням точния звук от колата на Шайла, докато минаваше покрай мен и бившата ми най-добра приятелка Рейчъл, а ние гледахме със завист супер готините й приятели, накачулили се на предната и задните седалки.

Моторът забръмчава и аз поемам към крайбрежната магистрала. Решавам да започна издирването си от хотел „Монтаж“, където трябваше да прекараме вечерта.

По това време движението е ужасно, но аз не забавям. Съсредоточавам се върху заобикалящите ме автомобили, виждам какъв ще бъде следващият им ход и се нагаждам спрямо бъдещите действия на шофьорите. Придвижвам се бързо и гладко към следващото свободно пространство и за нула време пристигам пред входа, изскачам от колата и се втурвам във фоайето. Спирам чак когато момчето, което паркира колите на клиентите на хотела, извиква след мен:

— Хей, чакайте! Къде са ключовете?

Не мога да си губя времето с обяснения, нито пък да материализирам ключове пред него, затова преминавам през вратата тичешком и викам през рамо:

— Оставете колата тук. Ще се бавя само секунда.

Завивам към рецепцията, заобикалям дългата опашка от недоволни хора — всички до един натоварени с екипи за голф и чанти с монограми по тях и всички до един оплакващи се за отмяна на резервацията им във връзка с четиричасово закъснение на не знам какъв си полет. А когато се намествам пред една двойка на средна възраст, която е наред да говори с рецепционистката, ропотът и недоволството се качват с няколко нива нагоре.

— Бихте ли ми казали дали Деймън Огъст се е регистрирал? — пренебрегвам аз протестите зад себе си, стискам ръба на плота пред мен и се опитвам да изглеждам спокойна.

— Извинете, кой казахте? — пита служителката и хвърля с поглед послание към двойката зад мен, което звучи горе-долу така: Не се безпокойте. Ей сега ще се оправя с тази нахалница.

— Деймън Огъст — казвам бавно, на срички, с много повече търпение от наличното.

Тя примижава и ме поглежда триумфално. Устните й едва се движат, докато казва:

— Съжалявам, но тази информация е конфиденциална.

И мята конската си опашка през рамо с красноречив жест, сякаш слага голяма точка след изречението.

Присвивам очи, съсредоточавам се върху нейната тъмнооранжева аура и виждам , че цени най-много организацията и самоконтрола — все неща, за които показах отчайваща липса, когато се наместих отпред. Ясно е, че трябва да положа специални усилия, за да я умилостивя. Забравям за надменността и възмущението и обяснявам кротко, че съм другият гост, който ще сподели стаята на този Огъст.

Тя ме измерва с поглед, после поглежда към двойката отзад и казва:

— Съжалявам, но трябва да изчакате реда си. Като всички останали.

Разбирам, че имам по-малко от десет секунди, преди да повика охраната.

— Знам — снишавам глас и се навеждам към нея. — И се извинявам, но работата е там, че…

Тя ме поглежда, ръката й се вдига към телефона. Оглеждам внимателно дългия остър нос, тънките устни без червило и подпухналите й клепачи и виждам , че ще спечеля.