Алисън Ноел - Синя луна

Отказвам се и от намерението си да обикалям из крайбрежната магистрала и да търся черно беемве със затъмнени прозорци и красив мъж на шофьорското място. Ще е като да търся игла в купа сено.

Може би е най-добре да остана тук и да чакам. Все някога ще се върне.

Докато изкачвам стълбата към стаята му, се успокоявам с мисълта, че ако не мога да бъда с него, поне ще мога да съм до любимите му вещи. Сядам на кадифеното канапе и оглеждам онези от тях, които, според мен, цени най-много. Тайничко се надявам аз да съм на първо място в списъка.

Усещам, че ме боли вратът и гръбнакът ми е схванат. Отварям очи, оглеждам се и разбирам защо. Прекарала съм нощта в тази стая, на това старо кадифено канапе, предвидено за лека почивка, за кокетен флирт, но не и за спане.

Опитвам се да стана, изпъвам ръце и крака, а мускулите ми протестират. Накрая отивам до прозореца и вдигам тежките плюшени завеси. Нахлулата в стаята светлина е толкова ярка, че очите ми се насълзяват и аз бързам да ги затворя отново. Припомням си думите на Деймън, че силното калифорнийско слънце може да повреди реликвите в тази стая, бързо спускам отново завесите и се връщам на мястото, където прекарах нощта.

Деймън.

Мисълта за него ме изпълва с копнеж, толкова силен, че сърцето ме заболява, завива ми се свят и цялото ми тяло се разлюлява. Хващам се за дървената повърхност на скрина и опипвам красивите извивки по него, докато очите ми изследват всяко ъгълче на стаята, защото имам усещането, че не съм сама.

Може би защото накъдето и да погледна, виждам неговия образ. Майсторски уловените и пресъздадени от великите художници красиви черти на лицето му, поставено в тежки рамки по стените, ме заобикалят и от четирите страни. Ето го в строг тъмен костюм, нарисуван от Пикасо като лорд, там е на бял жребец — портрет от Веласкес и така нататък — всяка картина ми показва лицето, което си мисля, че познавам до най-малката подробност — само че сега очите му изглеждат някак чужди и леко саркастични, брадичката е войнствено повдигната, а устните, тези прекрасни топли, сочни и отчаяно желани устни, са някак студени, непознати, равнодушни, сякаш ме предупреждават да не се приближавам към тях.

Затварям очи, за да блокирам лошите мисли, убедена, че паниката замъглява възприятията ми. Вдишвам дълбоко няколко пъти и набирам за пореден път номера на мобилния му. Гласовата му поща приема още един отчаян зов: Обади се… къде си… какво стана… добре ли си… обади се… — поредният от стотиците изпратени от мен през тази нощ.

Слагам телефона в чантата и оглеждам стаята за последен път. Искам да съм сигурна, че не съм пропуснала нищо. Очите ми старателно отбягват портретите. Но не виждам нищо, което би могло да ми подскаже къде и защо изчезна той. Няма и намек за отговор на въпросите защо и къде .

Убедена, че съм направила всичко по силите си, грабвам чантата и спирам в кухнята, колкото да надраскам бележка със същото съдържание като на телефонните съобщения. Знам, че щом изляза оттук, връзката ми с него ще стане още по-трудна.

Поемам дълбоко въздух и затварям очи. Представям си бъдещето, което до вчера изглеждаше толкова сигурно и безоблачно — онова, където Деймън и аз сме безумно щастливи, здрави и неразделни. Искам да възпроизведа картината наяве, но дълбоко в себе си знам, че това няма да помогне.

Не можеш да материализираш друг човек. Не и за дълго.

Затова насочвам вниманието си към нещо, което наистина бих могла да пресъздам . Представям си най-красивото червено лале на света, защото неговите кадифени листенца и дълго стъбло са перфектният символ на неугасваща любов. Усещам как придобива форма в ръцете ми, връщам се в кухнята, накъсвам бележката и поставям на нейно място лалето.

И Райли ми липсва.

Толкова много, че усещам липсата й като физическа болка.

Защото в секундата, когато обявих на Сабин, че Деймън няма да дойде на вечерята (чаках го да се появи до осем без десет, когато стана напълно ясно, че няма надежда да се появи), въпросите започнаха. И продължиха почти през целия уикенд: Какво става? Знам, че нещо не е наред. Защо не споделиш с мен? Защо не ми кажеш? Какво се е случило между вас с Деймън? Скарани ли сте?

И въпреки че разговарях с нея по време на вечерята, на която отидохме двете, и се наложи да хапна два-три залъка, за да я убедя, че нямам проблеми с храненето, аз се опитах да я уверя, че всичко е наред, че Деймън има работа, а аз съм много уморена след прекараната в шеги и закачки нощ у Хевън. Но ми стана ясно, че не повярва на нито една моя дума. Поне не и в онази част, където се мъчех да я убедя, че съм добре. Всъщност вярваше само, че съм прекарала нощта у Хевън. И не спираше да повтаря, че вероятно има по-логично обяснение за постоянните ми въздишки и странните състояния, вариращи от вцепенение до потиснатост и обратно. Беше ми неприятно, че се налага да я лъжа, но продължавах да поддържам версията си. Струваше ми се, че лъжейки Сабин, ще ми е по-лесно да излъжа и себе си.