Алисън Ноел - Синя луна

Била е изоставена. И то толкова наскоро, че все още заспива със сълзи на очи. Всеки ден мисли за ужасната си съдба, всъщност мисли само за това. Прощалната сцена я следва, където и да отиде, каквото и да прави — и през деня, и в сънищата й.

— Работата е там, че… — Спирам аз и се преструвам, че нямам сили да кажа точните думи, но всъщност не мога да измисля какви точно трябва да бъдат. Тръсвам глава и започвам отново. Знам, че за да излъжа добре, всичко трябва да се приближава до истината. — Той не се появи в уреченото време и затова… ами… изобщо не съм сигурна дали ще дойде.

Преглъщам с мъка и ахвам вътрешно, когато усещам по лицето ми да се стичат истински сълзи.

Поглеждам я отново и виждам чертите на лицето й да омекват — стегнатите устни, присвитите очи, инатливо наклонената на една страна глава — всичко това изведнъж се трансформира в съчувствие и солидарност — и знам, че съм се справила. Сега сме като сестри — верни членове на племето на всички жени, изоставени от любимите си.

Тя започва да трака по клавиатурата и аз бързам да синхронизирам енергията си с нейната, за да видя това, което вижда тя. Буквите хвърчат по екрана и скоро показват, че нашата стая номер триста и девет все още е празна.

— Сигурна съм, че просто закъснява — казва тя, макар да не го вярва. За нея всички мъже са отрепки, в това няма никакво съмнение. — Но ако ми покажете лична карта, за да съм сигурна, че наистина сте вие, бих могла…

Но още преди да е свършила, аз се обръщам и изчезвам от погледа й. Не ми трябва ключ. Няма какво да правя в онази тъжна и празна стая. Няма смисъл да чакам там, защото знам, че той няма да се появи. Трябва да продължа да търся, да проверя другите две места, където би могъл да е. Скачам в колата, поемам към плажа и се моля да е там.

Паркирам близо до плажа и тръгвам към океана по тъмната виеща се пътека, твърдо решена да открия тайната пещера на Деймън, въпреки че съм била там само веднъж, когато бяхме на една крачка от онова . Сериозно, щяхме да го направим, ако не се бях запънала. Сигурно имам дълъг стаж в тази област и неведнъж през вековете съм прекъсвала всичко в решителния момент. Или прекъсвам, или умирам. Но тази вечер си мислех, че ще е различно.

Стъпвам на пясъка и веднага намирам тайния вход, но за съжаление там всичко си е, както го бях оставила — складирани в ъгъла одеяла и кърпи, облегнати на стената дъски за сърф, плувен костюм, преметнат през облегалката на стола. Но Деймън го няма.

Остава ми само още едно място. Стискам палци и хуквам към колата, възхитена от бързината на краката си, от грацията, с която сякаш се плъзгат по пясъка и покриват дистанцията за секунди. Сякаш правя една крачка и със следващата съм на паркинга. Сядам зад волана и си мисля докога ще продължи всичко това и какви други дарове ще ми поднесе безсмъртието.

Спирам за малко пред бариерата. Шийла, портиерката, която вече ме познава добре и знае, че съм в списъка на ВИП гостите на Деймън, ми се усмихва и ми маха с ръка. Изкачвам хълма и първото нещо, което забелязвам, когато спирам пред входа, е, че прозорците не светят.

Нито една лампа не свети. Включително и онази в коридора, която той държи винаги включена.

Седя в колата с включен мотор и се взирам в тъмните стъкла. Част от мен иска да разбие вратата, да изкачи стълбите и да нахлуе в онази „специална“ стая, скрила в себе си най-скъпите му спомени: негови портрети, рисувани от Пикасо, Ван Гог и Веласкес, и купища редки първи издания на книги — безценни реликви от дългото му минало, натрупани на купчини в блестящата от злато и сребро стая. Но другата ми половинка е по-разумна и иска да остане отвън. Няма нужда да влизам, за да разбера, че не е вътре. Каменните стени, червеният покрив и прозорците без капаци — всичко изглежда студено и мрачно. Няма и следа от топлината на присъствието му.

Затварям очи и се мъча да си спомня последните му думи — беше казал нещо от сорта, че трябва да изкара колата, за да можем да се измъкнем по-бързо. И наистина имаше предвид нас . Искаше да се измъкнем по-бързо, за да може най-после да бъдем заедно . Тази нощ трябваше да бъде кулминацията на нашата четиристотингодишна любов.

Няма как да е мислел „да се измъкне по-бързо“ от мен…

Или има?

Поемам дълбоко въздух и слизам от колата. Знам, че единственият начин да получа отговор е като продължавам да търся. Тръгвам по покритата с роса алея. Бъркам в чантата и търся ключа, но си спомням, че го оставих вкъщи. Не вярвах, че ще ми потрябва през тази нощ. Нощта на нашите мечти.