Алисън Ноел - Синя луна

— Предполагам, че сте се видели вече?

Майлс свъсва вежди и кима към баща си. Сепвам се и бързам да прошепна „извинявай“. Той отдавна не се крие от нас, но бях забравила, че родителите му не знаят още.

— Не се тревожи. Всичко е наред — шепне той, примигва с дългите изкуствени мигли и приглажда русите къдрици. — В отношенията ни имаше кратко захлаждане, но всичко вече е простено и забравено. И като говорим за принц Очарование…

— И сочи някъде назад.

Веднага се обръщам към вратата и очаквам да видя Деймън. Сърцето ми замира само като си помисля за него, защото всичките ми свързани с него мисли са прекрасни… и не успявам да скрия разочарованието си, когато проследявам пръста му и разбирам, че говори за Хевън и Джош.

— Какво мислиш? — кима към тях. — Дали ще го направят?

Виждам Джош да слага ръка на кръста на Хевън и да я притегля към себе си. Но забелязвам и друго — колкото и да се старае, нещата май не се получават. Двамата са чудесна двойка, но тя е обсебена от Роман и дори се държи като него — повтаря напълно жестовете му, начина, по който той накланя главата си назад, когато се смее, и стойката му. Цялата й енергия е насочена към него, сякаш Джош не съществува. Но отсреща няма никакъв отклик. Не вярвам да се стигне до нещо повече от една разходка с кола, колкото Роман да се увери, че тя може да шофира.

Обръщам се към Майлс и свивам неопределено рамене.

— Довечера се събираме у Хийдър — казва той. — Ще дойдете, нали?

Поглеждам го тъпо. Дори не знам кой е Хийдър.

— Тя игра Пени Пингълтън.

Това също не ми говори нищо, но не искам да си призная и кимам леко.

— Не ми казвай, че от цуни-гуни сте пропуснали цялата пиеса — клати глава той, за да ми покаже, че се шегува само отчасти.

— Не ставай смешен. Видях всичко — казвам и усещам, че по лицето ми плъзват всички възможни нюанси на червеното.

Знам, че няма да ми повярва, въпреки че в общи линии си беше точно така. Разбира се, че не сме правили „цуни-гуни“, държахме се прилично, само ръцете ни го правеха и през цялото време пръстите на Деймън бяха здраво вплетени в моите, а… мислите ни също го правеха с помощта на предадени по телепатия съобщения. Очите ми не се отделяха от сцената, но съзнанието ми вече беше в стаята ни в „Монтаж“.

— Е, идвате ли? — пита Майлс. В себе си той отдавна е разчел отговора, и то правилно, знае, че е „не“ — Къде ще ходите? Какво може да е по-забавно от един купон с цялата тайфа?

Поглеждам го колебливо, но решавам, че мога да споделя с него огромната си тайна, той е човек, на когото не ме е страх да се доверя. Но тъкмо отварям уста и пред нас се появяват Роман, Хевън и Джош.

— Ние тръгваме. Някой иска ли да го закарам? Колата е двуместна, но ще съберем още един човек — кима ми Роман. Погледът му ме кара да настръхна и аз бързам да извърна глава.

Майлс отказва.

— Аз ще се кача при Холт, а Евър има по-добри планове за вечерта. Те са строго секретни и затова не иска да ги сподели с нас — простосмъртните.

Роман се усмихва, но само е ъгълчетата на устните си. Погледът му опипва безсрамно цялото ми тяло и въпреки че мислите му са по-скоро ласкателни, отколкото нахални, това, че идват от неговото съзнание, ме кара да потръпна погнусено.

Впивам поглед във вратата и чакам. Деймън трябва да влезе всеки момент. Решавам да му изпратя съобщение по телепатия, да го подканя да побърза, но гласът на Роман ме разсейва.

— Сигурно го пази в тайна и от Деймън, защото той току-що си тръгна.

Поглеждам го изненадано и веднага усещам лъхащия от него студ, заедно с надигащата се в стомаха ми буря. Сякаш някой ме покрива с ледено одеяло.

— Не си е тръгнал — казвам през зъби, без да крия раздразнението си. — Отиде да изкара колата от паркинга.

Но Роман свива рамене и ме поглежда със съчувствие.

— Както кажеш. Само исках да знаеш, че когато излязох да запаля цигара, го видях да излиза с колата от паркинга и да поема по пътя.

Изхвърчам навън и примижавам, за да свикна с мрака. После отварям широко очи и оглеждам всяка педя от алеята. Виждам редица от контейнери за боклуци, следа от счупена чаша, улична котка… но не и Деймън.

Пристъпвам напред, очите ми шарят неспокойно, сърцето ми бие като барабан, сякаш всеки момент ще изскочи от гърдите ми. Не мога да повярвам на очите си. Не искам да повярвам. Роман е гадняр. Той лъже! Деймън никога не би ме оставил така.

Допирам длан до тухлената стена, за да не се ударя, тръгвам бавно покрай нея със затворени очи и се опитвам да уловя енергията му. Изпращам му съобщение, изпълнено с любов, тревога и зов за помощ, но в отговор усещам само тишина и мрак. Хуквам между колите, вадя телефона и докато надничам през прозорците на автомобилите, му оставям няколко бързи съобщения на гласовата поща.