Алисън Ноел - Синя луна

Поемам дълбоко въздух и му се усмихвам мило, придърпвам го за ревера и казвам:

— Прав си. Вече ще се старая повече, обещавам. Но ми се ще този път, само този, да го направиш ти, защото знам, че ще стане много по-бързо. — Погалвам с върха на пръста си мястото под ухото му, защото знам, че това го разтапя, и прошепвам. — Колкото по-бързо дадем букета, толкова по-бързо ще се махнем оттук и ще…

Още не съм свършила и той затваря очи, и протяга ръце напред, сякаш държи букет свежи цветя. Оглеждам се да проверя дали някой не ни наблюдава. Нямам търпение да приключим с това.

Поглеждам го отново и изтръпвам от страх. Ръцете му са празни, а по лицето му се стичат тънки вадички пот. За втори път в рамките на два дни.

Не би изглеждало толкова страшно, ако не знаех, че Деймън не се поти.

Както не се разболява и никога няма почивен ден, така и не се поти. Без значение каква е температурата навън, без значение с каква задача се е заел, винаги остава спокоен и невъзмутим и се справя с всичко по съвършен начин.

До вчера, когато не успя да прояви портала.

А сега не може да материализира най-обикновен букет рози.

Хващам ръката му и го питам как се чувства, но вместо познатата тръпка и топлина, усещам само лек гъдел.

— Разбира се, че съм добре! — казва той, вдига клепачи, колкото да ме погледне, и отново ги затваря плътно. И макар че погледите ни се срещат за малко, това, което виждам в очите му, кара кръвта ми да замръзне.

Те нямаха нищо общо с топлите любящи очи, които бях свикнала да гледам. Бяха студени, далечни, отчуждени, каквито ги видях онзи ден. Деймън продължава да опитва, челото му се набръчква, горната му устна блести от пот. Виждам как напряга сили, иска да го направи, за да се махнем по-бързо оттук и да се впуснем в нашата мечтана нощ. Не искам да се провали, не искам да се случи същото като онзи ден, затова заставам до него и също затварям очи. Виждам красив букет от две дузини червени рози в ръката му, вдишвам сладкия им аромат и усещам кадифената мекота на листенцата върху високите бодливи стебла…

— Ох! — изстенва той и вдига пръст към устата си, въпреки че раната от убождането зараства моментално.

— Забравих да направя ваза — казва весело, убеден, че го е постигнал сам, а аз си замълчавам, предпочитам да го оставя в заблуда.

— Чакай аз да я направя — казвам, защото знам, че това ще го зарадва. — Ти си прав. Трябва да се упражнявам.

Затварям очи и си представям вазата в трапезарията ни, онази, кристалната, със сложните гравюри.

— Кристална ваза? — смее се той, когато се появява в ръцете ми. — Смяташ ли, че ще ни повярва? Тя струва цяло състояние.

И аз се засмивам, успокоена, че странното му състояние е отминало и той отново може да се шегува.

Той слага цветята във вазата и казва:

— Ето. Дай ги на Майлс, а аз ще изкарам колата от паркинга.

— Сигурен ли си? — питам тревожно, когато виждам пребледнялото лице и влажното му чело. — Защо да не влезем заедно, да поднесем поздравленията си и да се изнижем тихомълком?

— Така ще избегнем навалицата на паркинга — усмихва се той. — Останах с впечатлението, че искаш да стигнем по-бързо до хотела. Или се лъжа?

Така е. Бързам като него. Но съм разтревожена. Тревожа се, че не успя да материализира цветята, че погледът му е студен и далечен. Гледам как отпива голяма глътка от бутилката си, припомням си колко бързо зарасна раната от убождането и си казвам, че това е добър знак.

Знам, че тревогата ми ще го накара да се почувства още по-зле, затова казвам:

— Добре. Изкарай колата. Ще се срещнем зад кулисите.

Целувам го и със страх си отбелязвам странната хладина на кожата му.

Отивам зад сцената и виждам Майлс. Все още е в бели дамски ботуши и миниполичката на Трейси Търнбланд от последната сцена на „Лак за коса“, заобиколен от семейството си и приятелите…

— Браво! Беше невероятен! — казвам и бързам да му връча цветята, за да избегна прегръдката. Не мога да рискувам да поема допълнителна енергия. И без това съм толкова нервна, че едва удържам моята. — Нямах представа, че можеш да пееш така.

— Имаше. — Той отмята назад дългата женска перука и забива нос в листенцата на розите. — Чувала си ме да пея хиляди пъти на автомобилно караоке.

— Никога не си бил толкова добър — усмихвам се, но го казвам напълно сериозно. Толкова ми хареса, че имам намерение да гледам представлението още веднъж, но по-нататък, когато напрежението отмине. — Къде е Холт? — Вече знам отговора, но ми се ще да побъбря малко, докато чакам Деймън.