Алисън Ноел - Нощна звезда

Иска да заблуди всички ни.

Иска да ни накара да повярваме, че Джуд съвсем скоро ще напусне този свят, макар че всъщност това не би й донесло никаква полза.

Тя иска да нарани мен.

Иска да ме унищожи, да разруши всичките ми надежди и мечти.

Затова се хвърлям към нея.

В същия момент, в който Деймън се хвърля да спаси Джуд, а Джуд замахва към Хевън.

Свива пръстите си в юмрук и се прицелва в средата на гърдите й, където се намира третата й чакра, слънчевата — нейното най-уязвимо място. Точно както го учих.

Само дето не успява да я порази.

В последния момент Деймън го достига, препречва ръката му и двамата заедно се стоварват на земята.

А пък Майлс, който досега стоеше на прага, инстинктивно, благородно и абсолютно безразсъдно се втурва напред, за да ми помогне. Обаче попада право в капана на Хевън, която го сграбчва за врата, както стискаше допреди малко Джуд. Пръстите й се свиват около шията му, докато Майлс се бори да си поеме въздух, рита с крака и се опитва да се освободи.

Един поглед към изражението и очите й ми е достатъчен, за да разбера, че наистина мисли да го убие. Годините, прекарани с Майлс, приятелството им не означават нищо за нея. Ще го убие само за да ме нарани.

Стрелва ме за последно с налудничава, озъбена усмивка и стисва Майлс толкова силно, че лицето му почервенява, а очите му всеки момент ще изскочат. После със злорад писък хвърля ризата в огъня, чиито гладни пламъци веднага я поглъщат.

Всичко се случва толкова бързо — за по-малко от секунда — но на мен ми се струва, че е минала цяла вечност.

От очите й изскачат червени искри и тя се отдава на лудешката си радост от победата… от това, че най-сетне се е добрала до мен.

Точно когато Деймън се изправя, аз замахвам с юмрук, както когато се упражнявах. Само дето събитията се развиха съвсем различно.

Сега няма да се разкайвам.

Няма да се извинявам.

Нямам друг избор, освен да я убия, преди тя да е убила Майлс.

Кокалчетата ми се забиват право в центъра на гърдите й и усещам как за миг изтръпват от силата на удара. Очите й се оцъклят от шока.

В този момент Деймън измъква Майлс от смъртоносната й хватка, аз се хвърлям в пламъците.

Кожата ми пламва, нагърчва се, напуква се, бели се. Болката е ужасна, разкъсваща, пронизваща… Но аз не й обръщам внимание. Продължавам да търся, опитвам се да хвана ризата, макар да ми е ясно, че е твърде късно. Хищните пламъци са я погълнали цялата, без остатък… Не е останала дори пепел. Все едно никога не е съществувала.

До мен достигат отчаяните викове на Майлс и Джуд. Смътно усещам, че Деймън ме сграбчва, обгръща ме и ме измъква от огъня. Без да ме изпуска от прегръдките си, той угасява пламъците по дрехите, косата, плътта ми. Притиска ме силно към гърдите си и започва да шепне в ухото ми, че всичко ще е наред. Че ще намерим начин. Че ризата няма значение. Най-важното е, че Майлс и Джуд са в безопасност, а ние все още сме заедно.

Моли ме да затворя очи, да отвърна поглед от отвратителната гледка пред нас. Гледката на моята бивша най-добра приятелка, която залита, гърчи се и агонизира.

Аз обаче не го слушам.

Гледам я в очите.

Виждам разчорлената й коса, горящите червени очи, хлътналите й бузи, съсухреното й тяло… От гърдите й се изтръгва безумен писък:

— Вината е твоя, Евър! Ти ме направи такава! И сега ще си платиш! Кълна се, че ще…

Не успявам да отклоня очи дори когато тя се срива на земята, разпада се и след миг просто изчезва.

— Налагаше се да го направиш — казва Деймън и ме поглежда загрижено. — Постъпи правилно, а и без това нямаше избор.

— О, човек винаги има избор! — Въздъхвам тежко. — Всъщност съжалявам само за това, че тя стана такава. За начина, по който избра да използва силата си, безсмъртието си. Не съжалявам за решението, което взех. Знам, че беше правилно.

Отпускам глава на рамото му и се облягам на тялото му. Замислям се за избора, който направих. Независимо, че бе единственият възможен, от това не ми става по-леко. Но предпочитам да не го казвам на глас. Няма смисъл да безпокоя Деймън още повече.

— Знаеш ли, — изрича Майлс, — един от преподавателите ми по актьорско майсторство веднъж каза нещо много мъдро — че можеш да научиш много за даден човек от начина, по който реагира на изпитанията. — Гласът му е пресипнал, вратът му все още е зачервен и охлузен, но като че ли се чувства по-добре. — Каза, че именно в такива моменти се разкрива характерът на човека. Истинската му същност се разкрива, когато се изправи пред някое предизвикателство. Смятам, че това важи и за начина, по който хората гледат на властта. Не ми е приятно да го призная, но всъщност не съм изненадан, че Хевън се държеше така. Всички знаем, че го носеше в себе си. Винаги е имала и тъмна страна. Дори още в началното училище си беше такава. Винаги бе водена от ревност, завист и несигурност. Не ти я направи зла, Евър.