Алисън Ноел: Нощна звезда

— Знам всичко за теб — продължава тя все така злостно. — Не знам дали Евър ти е споменала, но Роман си е водил дневници, при това много подробни. А ти… да кажем, че си бил много, много лошо момче. Нали разбираш за какво говоря?

Деймън се старае изражението на лицето му да не разкрива емоциите му. След това се опитва да отклони вниманието й:

— Донесох ти още еликсир. Оставих го в един кашон пред вратата. Мога да ти набавя още много, колкото поискаш. Защо не дойдеш с мен да погледнеш? Можеш дори да го пробваш, ако имаш желание.

— А защо не ми спестиш разхождането и направо не ми го донесеш?

Тя започва да пърха с мигли, както правеше някога и пробва старата си, чаровна и секси усмивка. Само че в момента е толкова различна от някогашната Хевън, че ефектът е плашещ. Прилича на откачалка.

— Може и да не си забелязал, но имам малко работа тук. С Евър тъкмо уточнявахме подробностите по сделката, която сключихме, макар че тя явно ми няма особено доверие, щом те е повикала. Което е доста смешно, не мислиш ли? Като се има предвид, че именно тя ме направи такава, каквато съм… и фактът, че няма причини да вярва и на теб, съдейки по дневниците на Роман.

— Стига с тия дневници! — прекъсвам я аз рязко, уморена от приказките й. — Зная всичко, Хевън. Вече няма нищо, с което да можеш да ни заплашваш, няма нищо за разкриване. Затова защо просто не…

— Сигурна ли си? — Очите й се стрелкат ту към него, ту към мен, сякаш знае нещо, което ми е неизвестно, и няма търпение да ми го съобщи. — Знаеш ли за миналото му с Дрина? И за това, че е инсценирал смъртта си в ужасен пожар? За малката робиня, която откраднал от семейството й? Известно ли ти е всичко това? — При тези думи насочва погледа си към Джуд, който обаче също запазва спокойствие и не разкрива нищо.

— Да, знае — отвръща Деймън вместо мен. — И не съм откраднал робинята. Купих я, за да я освободя. За съжаление в онези мрачни времена това бе единственият начин. Но не мисля, че е нужно да съживяваш подобни спомени. Стига си ни губила времето с тия глупости. Пусни Джуд и ми дай ризата. Веднага.

— Веднага?! — хлъцва тя, после повдига вежда. — О, не — няма да ти я дам — нито веднага, нито когато и да било. Тази игра не се играе така, правилата не са такива. Но понеже вие закъсняхте доста за купона, ще ви обясня. С две думи, трябва да изберете дали, а) да спасите Джуд, или б) да вземете ризата, която иначе изгаря. Е, Деймън, кое избираш? Нечий живот или собствения си интерес? Това доста напомня на случая, когато Роман е накарал Евър да избира, точно тук, в тази стая. Или поне тя така казва, аз не помня кой знае какво. Единственото, което си спомням, е, че всичко се случи на ей онзи диван — и махва с ръка към кушетката. — Предполагам, че затова не иска да участва сега. Явно споменът е твърде неприятен. Съжалява за решението, което взе тогава. Пределно ми е ясно, че предпочита да ме бе оставила да умра. Обаче има нещо друго. Тя може и да не иска да участва в играта, но това не означава, че ти не можеш. И така, Деймън, какво избираш? Само ми кажи и ти го давам веднага. Другото ще унищожа, разбира се.

Деймън се готви да я свали на земята и да сложи край на всичко — усещам го по начина, по който се променя енергията му. Виждам как планът се оформя в главата му. Аз обаче веднага го разубеждавам. Моля го да остане на място и да не помръдва, да не прави абсолютно нищо. Тя се опитва да го подмами. Ако я нападне, ще се хване на въдицата й. А в момента залозите са твърде големи, за да си позволим такъв риск.

— Хевън, никой нищо няма да избира — отсичам. — И никой няма да играе глупавите ти игрички. Затова ти предлагам да пуснеш Джуд, да ми дадеш ризата и да се опиташ да се вземеш в ръце… да поемеш контрол над живота си. Дори и да не ти се вярва, все още имам желание да ти помогна. Все още искам да оставим всичко лошо зад гърба си. Само така ще се оправиш и ще се възстановиш. Просто ми дай ризата, пусни Джуд и…

— Избирай! — изпищява тя и цялото й тяло се разтриса от неистови спазми. Изтръпвам, като виждам колко близо над пламъците е ризата. — Избирай вече, мътните да те вземат, Евър!

Ясно ми е, че говори сериозно — гневът в очите й не може да се сбърка. Аз обаче само поклащам глава.

— Добре тогава! — отсича тя. — Щом вие двамата отказвате, аз ще реша вместо вас. Само запомнете — дадох ви шанс, но вие го пропиляхте!

Обръща се към Джуд и устните й се разтварят, сякаш иска да каже нещо — „Сбогом“ или пък „Добре се отървах“, знам ли.

Обаче тя се преструва.