Мерилин Кей - Днес го имаш, утре го губиш

— Не.

Клеър се намръщи.

— Какво?

— Не, няма да го направя. Няма да видя бъдещето и вие не можете да ме принудите.

Мартин се втренчи в нея, сякаш беше луда.

— Могат да те принудят. Те командват парада, глупачке. Да си чувала за мъчения?

За миг Емили помисли, че храната, която току-що беше изяла, ще излезе обратно. Очите й се стрелнаха между красивата, разкошна Клеър, приличащият на мече Хауърд и очилатият Джордж, който й напомняше на учител по математика. Външният вид можеше да лъже.

Трейси се намеси:

— Не е нужно да измъчват Емили, за да получат информация, Мартин. Могат да накарат Сара да я принуди да говори.

Клеър вдигна вежди.

— Вярно ли е, Сара? Знам, че можеш да накараш някого да направи нещо. А да мисли и да говори?

За момент лицето на Сара изразяваше недоумение, сякаш беше объркана от разговора. Емили и Трейси обаче впиха поглед в нея и изражението й се промени.

— Да, разбира се. Мога да накарам Емили да направи всичко. Искате ли да грачи като патка?

— Не, това не е необходимо. Накарай я да види как ще се развие проекта ни и после да ни каже.

— Добре — каза Аманда-Сара. Погледна Емили и изръмжа с нисък тембър — Слушай ме внимателно. Ще направиш каквото ти кажа.

Ако самата тя не играеше роля, Емили щеше да избухне в смях. Аманда приличаше на фокусник аматьор от училищно шоу. Някак си успя да запази сериозното си изражение и отвърна на погледа на Аманда.

— Искаме да знаем какво ще стане, когато оберем банката.

Мартин се намеси.

— Банките. Ще са повече от една. Нали? Ще оберем много банки.

— Точно така, Мартин — потвърди Клеър и Емили долови одобрение в стоманените й очи. — Ще е достатъчно обаче да разберем какво ще стане на първата ни мисия.

Емили направи онова, което обикновено правеше, за да извика видение. Притвори леко очи, за да не вижда какво става покрай нея и се абстрахира от звуците.

След няколко секунди започна да говори.

— Виждам голямо помещение. Това е… това е банка. Национална северозападна спестовна и кредитна асоциация. Има дълго гише и няколко души чакат на опашка. Чакат да говорят с някой служител. Зад гишето има заключена врата, която води към коридор и трезор. Трейси… Трейси е невидима. Тя върви след един служител на банката. Двамата минават през вратата и отиват до трезора. Той го отключва.

Клеър се намеси:

— Кажи ни какво прави Сара, Емили.

— Тя… Мисля, че прави нещо и кара хората да стоят неподвижно. Трудно ми е… не я виждам ясно.

— Какво прави Мартин?

— Той разбива вратата. Зад нея има сейф.

— Знаеш ли комбинацията на сейфа, Емили? — попита Клеър.

— Не, не я виждам. Но банкерът влезе в трезора, за да отвори сейфа и Трейси знае комбинацията. В сейфа има много пари. Чакаме Трейси, Сара и Мартин в един джип отвън. Ти караш.

— Значи ще успеем — заяви Клеър.

— Да — отвърна Емили.

— Благодаря, Емили — Клеър си позволи ледена усмивка. — Така. Видяхме какво могат да правят Трейси, Сара и Емили. Остана само Мартин. Сега обаче няма да караме Мартин да демонстрира дарбата си. Надежден свидетел ни обясни какъв хаос може да създаде Мартин, а не искаме счупени чинии. По-късно ще измислим как да ни демонстрира таланта си. Свободни сте да правите каквото искате.

— Можем ли да си тръгнем? — попита Трейси.

Клеър я погледна смразяващо.

— Не.

Когато се върнаха в дневната, Мартин отново се хвана с играта. Аманда-Сара, Трейси и Емили седнаха заедно.

— Според мен се получи доста добре — заяви Трейси.

— О, да. Заблудихме ги — съгласи се Аманда.

— Не и благодарение на теб — изтъкна Трейси. — За какво ти беше да ръмжиш с онзи глупав хипнотичен глас?

— Не беше глупав! — запротестира Аманда.

Трейси се обърна към Емили.

— Чудя се как не се разсмя.

Емили сви рамене.

— Не знам.

— Разказа им невероятна история — добави Трейси. — Прозвуча много правдоподобно, сякаш наистина виждаше бъдещето.

Емили се опита да се усмихне.

— Благодаря.

Аманда още се сърдеше на коментара на Трейси за представянето й.

— Мисля, че и аз се справих добре. Говорих точно като Сара.

— Откъде знаеш как говори Сара? — попита Трейси. — На бас, че и един път не си разговаряла с нея през целия си живот.

Докато се препираха, Емили се дръпна. Взе някаква книга от библиотеката, без изобщо да погледне заглавието. После седна, отвори я и се втренчи в страницата. Не прочете обаче нито една дума. Може би ако се преструваше, че прави нещо, другите нямаше да я закачат. Не ги искаше покрай себе си, за да не разберат колко разстроена беше всъщност.