Мерилин Кей - Днес го имаш, утре го губиш

Публиката избухна. Въпреки шума обаче, Джена нямаше как да не чуе ръмженето на Кен.

— Не мога да повярвам! — той се удари по главата. — Чарлс движи топката вместо тях!

— Според теб момчетата знаят ли какво прави? — зачуди се Джена.

— Съмнявам се — отвърна Кен. — Те не знаят за дарбата му. Никой в училище не знае, освен ние — после се намръщи. — Майк ме пита по-рано за него. Каза, че от Чарлс го побиват тръпки.

Побиват го тръпки… Изразът събуди у Джена някакъв дълбоко заровен спомен. Преди време, когато се мъкнеше с разни отрепки и не се прибираше по цяла нощ, често търсеха къде да се подслонят, ако времето беше лошо.

Тя толкова рязко си пое дъх, че Кен я погледна стреснато.

— Добре ли си?

— Току-що си спомних — каза тя. — Знам къде се намира къщата.

По-рано същия следобед Емили седеше с Аманда-Сара на дивана срещу големия телевизор с плосък екран. Аманда беше избрала филма, който гледаха — романтична комедия. За Емили нямаше значение, защото тя така и не го гледаше. Вместо това се опитваше да извика видение.

Повече от всякога искаше да види бъдещето. Трябваше да знае срещу какво ще се изправят, за да бъдат подготвени. Да се бият? Да избягат? Как щеше да им помогне, ако не знаеше какво ги чака?

Лесно беше да изчисти съзнанието си на фона на филма — вече го беше гледала, а и не й беше харесал особено. Аманда напълно се беше потопила в него и нямаше да я прекъсне. Мартин играеше видеоигра и или спасяваше, или унищожаваше света, а последния път, когато погледна към Трейси, тя четеше. Обстановката беше подходяща за видения.

И те заваляха едно след друго. Единственият проблем беше, че не й говореха нищо. Видя Мартин да вдига дивана, на който седеше в момента, и да се приготвя да го хвърли към другия край на стаята. Видя Трейси да изчезва и да се появява бързо като присветващите лампички на коледно дърво. Видя как Чарлс счупи една врата само с мисълта си… Чакайте малко. Чарлс? Та той не беше тук! Може би някой ден, някъде Чарлс щеше да счупи врата, но какво общо имаше това с непосредственото й бъдеще? Едва ли щеше да счупи точно тази врата, за да ги спаси — Чарлс не би си мръднал и пръста за някой друг, освен за себе си.

Тя ядосано разтърси глава с надеждата да изчисти съзнанието си. Какво казваше мадам за виденията й? Че трябва да се научи да ги тълкува и да търси ключови моменти, които да обяснят виденията.

Ако Мартин вдигнеше дивана и го хвърлеше към вратата, имаше добра вероятност диванът да счупи вратата. Можеха да се измъкнат. Дори ако само един от тях избягаше, той можеше да помогне на останалите. Мартин обаче щеше ли да запрати дивана към вратата? Трябваше отново да извика видението и да види къде точно щеше да падне дивана. Вероятно тя стоеше до вратата и чакаше Мартин да я счупи, за да може да избяга и да извика помощ. Или пък Трейси щеше да се опита да се измъкне. Щеше да изчезне и да я хванат много по-трудно, ако Клеър и другите тръгнеха след беглеца.

Тя погледна към мястото, където за последно беше видяла Трейси. Трябваше да поговорят и да съставят план.

Трейси не беше там.

Емили отиде при Мартин, който още играеше на видеоиграта.

— Къде отиде Трейси?

Мартин не отдели очи от екрана.

— Не знам.

— Видя ли я да излиза от стаята?

— Не. Леле! Видя ли това? Току-що унищожихме Франция!

— Поздравления — смънка Емили.

Мартин се обърна към нея.

— Виж какво, тук не е чак толкова зле. Майка ми не ми позволява да играя видеоигри. А и храната тук е по-добра, има много забавления и не се държат лошо с нас.

— Още не — отвърна Емили. — Ще потърся Трейси.

Трейси обаче не беше нито в банята, нито в спалнята. Дали не беше станала невидима, за да разузнае обстановката? Емили се върна в дневната.

— Трейси? — повика я тя тихо.

За нейно облекчение, Трейси внезапно се появи.

— Просто оглеждах наоколо — започна тя, но спря. Зад гърба си Емили чу някой да ръкопляска. Обърна се и видя Клеър.

Поне реши, че е Клеър. Този път косата й беше къса и черна и беше облечена с елегантен бизнес костюм. Само бледосините й очи и резкият й глас подсказваха, че жената е същата. „Няма да разберем как изглежда в действителност“ , помисли си Емили.

— Много добре, Трейси — каза Клеър. — Радвам се, че дарбата ти е толкова силна. Бих искала да видя как всички вие проявявате дарбите си.

Щом излезе от стаята, Аманда се спусна към Трейси и Джена.

— Какво ще правя? — попита тя паникьосано.