Мерилин Кей - Днес го имаш, утре го губиш

Една теория се зароди в съзнанието на Емили.

— Имам идея — тя погледна дали Мартин още беше погълнат от играта. Предвид начина, по който се беше държал преди малко, не беше сигурна дали да го включат в плановете за бягство.

Няколко минути по-късно ги извикаха за обяд и им предложиха продукти, с които сами да си направят сандвичи.

— Леле! Това е страхотно! — възкликна Мартин, докато размазваше големи буци фъстъчено масло върху филия. — Мама никога не ми купува фъстъчено масло.

Емили не беше много гладна, но се насили да хапне. Знаеше, че трябва да има достатъчно енергия.

Клеър и двамата мъже ядоха с тях и момичетата бяха през цялото време на нокти. За щастие възрастните показваха интерес най-вече към Мартин, а Мартин с удоволствие отговаряше на въпросите им.

— Дарбата създава ли ти проблеми в училище, Мартин? — попита Клеър.

— О, да — отвърна Мартин. — Никой не вярва, че съм силен. Ако някой се закачи с мен обаче, го чака голяма изненада. Веднъж капитанът на отбора по борба се заяде с мен. Видя звезди посред бял ден.

Емили помнеше случая. Трябваше да извикат линейка и изнесоха здравеняка на носилка от училището.

— После сигурно си имал големи неприятности — предположи Хауърд.

Мартин се усмихна и поклати глава.

— Не. Когато онзи каза, че съм го нападнал, никой не му повярва!

— Значи никой не знае за дарбата ти? — попита Джордж.

— Някои знаят, защото са ме виждали в действие — отвърна Мартин. — После обаче, когато ме погледнат, си мислят: „Не, няма начин да е направил такова нещо“. Веднъж ударих един толкова силно, че излетя през прозореца на първия етаж. За негов късмет се приземи върху храст и нямаше сериозни наранявания. Две деца видяха всичко, но когато учителят ги попита какво е станало, те казаха, че момчето е паднало само.

— Защото са се страхували от теб? — поиска да узнае Клеър.

— Може би — заяви Мартин гордо.

Емили се усъмни в думите му. По-скоро децата не бяха повярвали на собствените си очи. Кой би повярвал, че такъв хленчо като Мартин има подобна сила?

— Обзалагам се, че големите постоянно се закачат с теб — каза Хауърд.

— О, да, постоянно — потвърди Мартин. — Та кой не би искал да победи шампиона?

Аманда-Сара се закашля високо, а Трейси заби поглед в чинията си. Емили беше сигурна, че и двете се опитваха да не се разсмеят на глас като нея.

Зачуди се защо Мартин не се притесняваше да се перчи със силата си пред Клеър и мъжете. Нима беше убеден, че може да я контролира? Че може да я извика, когато поиска? Според нея той щеше да има повече проблеми от фалшивата Сара. Най-малкото, Емили и Трейси нямаше да му помогнат.

Контрол… Похитителите им имаха ли представа колко трудно им беше на учениците с дарба да използват ефективно силите си? Трейси беше постигнала напредък, но все още трябваше да разчита на спомените си и понякога моментното й настроение не й позволяваше да изчезне. Джена не можеше да прочете мислите на някои хора, които знаеха за дарбата й и имаха достатъчно сила да блокират мислите си. Аманда трябваше да изпита съжаление към някого, за да влезе в тялото му.

Емили не беше сигурна дали Кен можеше да вика мъртъвците или просто те идваха при него. За да се прояви силата на Мартин, първо някой трябваше да го обижда и тормози. А Сара изобщо отказваше да използва дарбата си.

Доколкото тя знаеше, само Чарлс имаше пълен контрол върху силата си и се зачуди защо не бяха отвлекли и него. Според нея неговата сила щеше да свърши най-добра работа при обира на банки — можеше просто да накара парите да долетят в ръцете на крадците. А и той щеше да съдейства доброволно като Мартин — и двамата нямаха и грам скрупули.

Тя разсъждаваше по този въпрос, когато Клеър се обърна към нея.

— Емили, видение ли имаш?

— Не — отвърна Емили. — Аз просто… ами, мислех.

Джордж прояви интерес.

— Но нали така виждаш бъдещето? Като мислиш за него?

Емили се размърда неловко.

— Горе-долу. Не е толкова просто.

— А как се случва? — попита Клеър.

— Аз… не знам.

— На мен лично — обади се Хауърд — не ми пука как го прави. Аз искам да видя крайния резултат.

— Да — съгласи се Клеър. — Казах ви, че искам да видя как действат дарбите на всички ви. Да го направим сега — хладните й очи се спряха на Емили. — Ти си първа.

Емили преглътна трудно, сякаш на гърлото й беше заседнал камък.

— Сега? Тук?

— Да. Искам да ни кажеш какво ще стане с нашия проект.

Емили си пое дълбоко въздух. Погледна Трейси и Аманда-Сара с надеждата, че помнят плана, който така и не успяха да оттренират. Предвид създалата се ситуация и най-вече заради Аманда, тя реши да действа.