Мерилин Кей - Днес го имаш, утре го губиш

За съжаление и медицинската сестра беше в кабинета. Трудно щеше да сплаши Картър пред нея.

— Да? — попита сестрата. — Мога ли да ти помогна?

Джена трябваше да измисли нещо бързо.

— Имаше експлозия в лабораторията по химия. Учителят ме прати да ви извикам.

Сестрата стана от бюрото и погледна към малката стая зад приемната. Явно се успокои, защото грабна една чанта и забърза навън.

Джена се ядоса на себе си — трябваше да прати сестрата в салона, който беше чак в другия край на училището. Много скоро сестрата щеше да изкачи стълбите и да види, че никой не лежи на пода на лабораторията. Не разполагаше с много време.

В малката стая имаше четири легла, но само едно беше заето. Картър спеше.

— Картър! — извика Джена. — Събуди се!

Картър не помръдна. Тя хвана тънките му ръце и го разтресе. Той обаче спеше дълбоко. Ако не виждаше как гърдите му се издигаха и спускаха, щеше да помисли, че е умрял.

Картър беше много странен. Когато беше буден, ходеше като сомнамбул. Логично беше и сънят му да не е особено нормален.

Какво щеше да прави сега? Сестрата щеше да се върне всеки момент. Хрумна й друга идея. Ако Картър наистина беше заспал дълбоко, може би сънуваше. Имаше вероятност да сънува последните си премеждия. А ако не беше в съзнание може би нямаше да блокира усилията й да прочете мислите му.

Досега не се беше опитвала да влезе в съзнанието на спящ човек и не беше сигурна дали ще се получи. Оказа се по-лесно от четенето на мислите на будни хора. Не се наложи да се съсредоточава много — почти веднага се оформи образ.

Беше къща — голяма стара къща, която изглеждаше изоставена. Прозорците бяха със заковани капаци, а някога червената врата беше покрита с графити. Сцената й се стори някак неясно позната.

— Извинявай, млада госпожице! — разгневената сестра стоеше на вратата с ръце на кръста. — Какво става? Горе нямаше никаква експлозия! И какво правиш с пациента ми?

— Боже! Помислих, че чух нещо. Сигурно съм си въобразила. Съжалявам! — Джена мина покрай сестрата и се втурна навън.

Трябваше да каже новината на някого, на когото щеше да му пука. Отиде първо в стая 209, но мадам я нямаше. После си спомни, че Чарлс говореше за баскетболна среща. Кен беше ли казал, че ще гледа мача?

Преди да влезе в салона чу викове и ръкопляскане. Когато отвори вратата, шумът стана оглушителен. Как беше възможно някой да се вълнува толкова от една глупава баскетболна среща, зачуди се тя. А и според Кен отборът на „Медоубрук“ не беше особено добър.

Таблото с резултата обаче твърдеше обратното. Под надписа „Домакини“ пишеше 110. Под „Гости“ пишеше 0. Джена си спомни смътно, че според Кен днес трябваше да играят срещу някакъв супер добър отбор. Определено не й се струваше така.

Това не я интересуваше особено и без да губи повече време в размисли за резултата, започна да оглежда скамейките за Кен. Накрая го забеляза на последния ред.

— Извинете. Съжалявам. Извинете — припяваше тя, докато се провираше измежду викащите запалянковци. Когато стигна до горе, буквално избута някакво момче от мястото му и се намести до Кен.

Кен я погледна, но очите му незабавно се върнаха на играта.

— Не мога да повярвам! — възкликна той. — Не знам какво е станало с момчетата, но играят невероятно. Не само Майк, всички бележат. Отборът на „Сейнт Марк“ нямат и една точка. Дори не могат да доближат топката до коша.

— На кого му пука? — попита нетърпеливо Джена. — Кен, чуй ме. Прочетох мислите на Картър.

Това откъсна вниманието му от игрището.

— Какво научи?

— Видях само една къща. Може да са го държали там и другите още да са вътре.

— Къде се намира тази къща?

— Не знам — призна Джена. — Имам чувството, че съм я виждала. Трябва само да си спомня…

— О, забрави!

Джена остана изненадана от реакцията на Кен. После осъзна, че не говореше на нея — погледът му беше насочен към баскетболното игрище. Един от приятелите на Кен стоеше в далечния край на игрището и държеше топката.

— Не мога да повярвам, че Майк изобщо ще пробва — каза Кен. — Защо не я подаде на някого? Няма начин да вкара от такова разстояние.

Виждайки къде на игрището се намира Майк, Джена трябваше да се съгласи. Тя не разбираше от баскетбол, но не можеше да повярва, че нормално човешко същество би хвърлило топка толкова далеч и би уцелило мишена. После осъзна, че се случваше нещо не толкова нормално.

— Кен, виж! — тя посочи Чарлс, чиято количка беше до първия ред пейки точно срещу тях. Той гледаше баскетболиста с много познато изражение. И когато топката напусна ръцете му, тя прелетя през цялото игрище и падна право в коша. Хвърлянето беше толкова чисто, че мрежата изобщо не помръдна.