Мерилин Кей - Днес го имаш, утре го губиш

— Махай се! Махай се! — извика Кен.

— Шшт — каза Джена. — Ще отида да проверя къщата от другата страна.

Не очакваше да намери начин да влезе, но трябваше да се махне от Кен и хаоса в главата му. Дойде й една идея.

Сети се за онзи път, когато чу Емили да вика за помощ. Ако Емили беше вътре, значи се намираше дори още по-близо. Притисна главата си към къщата и се съсредоточи.

Не чу нищо — нито с ушите, нито със съзнанието си. Знаеше, че Емили можеше да блокира умението й да чете мисли, но в този случай би трябвало да иска да осъществи контакт с нея.

Стори й се, че чува нещо — тих, нисък шепот. Може би вятъра в дърветата, предположи тя, или собственото й сърцебиене. Някак си обаче, в този момент, тя изпита увереност, че Емили е в къщата. Другите сигурно също бяха вътре, както и похитителите им. Тя обаче усети Емили. Емили беше съвсем близо. Дали не се облягаше от другата страна на същата тази стена? Само ако успееше да долови мислите й… Джена влизаше в главите на хората. Защо не успяваше да го направи през стената?

Защото Емили не се опитваше да изпрати съобщение. Джена усети настроението й. Сякаш плътен тъмен облак надвисна над нея и я обгърна с отчаяние. Тъга. Безнадеждност. Така се чувстваше Емили точно в този момент.

Кен дойде при Джена.

— Отървах се от жената. Откри ли нещо?

— Емили е в голяма беда — каза му Джена. — Което значи, че и другите са в беда. Трябва да влезем в къщата, Кен.

Кен кимна намръщено.

— За това ни трябва Чарлс.

— Ела да видиш нещо! Емили, ела тук!

Емили вдигна глава от книгата, която не четеше. Аманда-Сара й махаше. Емили равнодушно се изправи и тръгна към дивана.

— Какво?

Очите на Аманда блестяха.

— Гледай — тя впи поглед в Мартин, който още стоеше пред телевизора и държеше контролер за видеоигра. Палците му се движеха бързо и с копчетата контролираше действията на героите на екрана. Изведнъж той извика.

— Хей! Не исках да направя това!

Емили сви рамене.

— Мартин говори на телевизора. Какво толкова?

— Не, ти не разбираш! — възкликна Трейси. — Сара… Аманда… тя накара Мартин да натисне грешен бутон. Тя разви дарбата на Сара!

— Засега мога да движа само палците му — отвърна Аманда-Сара. — Сигурна съм обаче, че ще стана по-добра.

— Хубаво — прошепна Емили.

— Хубаво?! Емили, не разбираш ли какво значи това? Ако се упражнява, може би ще успее да сложи край на тази лудост!

Емили поклати глава.

— Не вярвам.

— Не вярваш, че ще стана по-добра? — попита Аманда-Сара.

— Не. Дори и да успееш да развиеш дарбата на Сара, не можеш да спреш крадците.

— Защо? — попита Трейси.

— Защото… Просто не вярвам.

Аманда-Сара се ядоса.

— Ти си била голяма песимистка, Емили.

Трейси се съгласи с нея:

— Да. Какво ти става? Сякаш си се предала.

Емили вдигна глава. Какъв беше смисълът да крие истината? Можеше да им каже защо беше толкова отчаяна.

— Онази история на обяд… Не я измислих. Беше истинско видение. Ще обираме банки.

И Трейси, и Аманда-Сара не реагираха веднага. Двете се втренчиха в нея, сякаш си беше загубила ума.

— Не знам защо, но поради някаква причина ще им помогнем. Когато получих видението, не знаех какво ще се случи, защото Аманда нямаше дарбата на Сара. Сега обаче Аманда я разви, така че… видението вече има смисъл.

Двете още не изглеждаха убедени и Емили повтори историята от обяд:

— Не помните ли какво казах? Трейси ще изчезне и ще влезе в трезора след един служител на банката. Мартин ще счупи вратата към трезора. Аманда ще попречи на охраната да се намеси. А Клеър ще кара джипа, с който ще избягаме.

— Помня думите ти — отвърна Трейси, — но май изпускаш нещо. Ти къде ще бъдеш?

— Не съм сигурна — рече Емили. — Мен ме нямаше във видението. Може да съм била заложник. Това обяснява защо всички помагахте. Казали са ви, че ще ме наранят, ако не го направите.

Аманда-Сара пак се усъмни:

— Това са само предположения, нали? Не си видяла, че ще си заложник?

— Точно така — отвърна Трейси. — Може да не си присъствала, защото си успяла да избягаш.

Емили си пое рязко въздух и едно тънко звънче звънна в главата й.

— Бях забравила за това! — Тя седна между двете момичета. — Имах друго видение точно преди обяд. Видях Мартин да хвърля дивана към другата част на стаята толкова силно, че счупи вратата.

— И ние избягахме през нея? — попита въодушевено Трейси.

Емили се опита да си спомни.

— Това го нямаше във видението. Някой обаче може да се промъкне през вратата, нали?