Мерилин Кей - Днес го имаш, утре го губиш

— Ти например! — възкликна триумфално Трейси. — Ти си избягала, за да извикаш помощ. Ние сме останали и сме обрали банката. Клеър ни е взела от банката с джип, но на следващата пресечка ни е чакала полицейска блокада и дузина полицейски коли.

Аманда-Сара я погледна изненадано.

— Сега и ти ли имаш видения?

— Не, разсъждавам логично. Това обяснява всичко! — тя се обърна към Емили. — Какво мислиш?

Емили усети как тъмният облак на отчаянието започна да се вдига.

— Права си. Мадам все казва, че трябва да се науча да тълкувам виденията, а не да ги приемам буквално. Това беше прекрасен пример. Имах ясно видение, че обирът на банката ще бъде успешен и че всички ще изиграем нашите роли. Никой обаче не иска да обира банка, нали?

Аманда-Сара погледна Мартин.

— Не съм много убедена.

Трейси не се съгласи.

— Не вярвам, че Мартин иска да става престъпник. Според него ще бъде вълнуващо изживяване, но той живее във видеоигрите. В реалния живот е абсолютен пъзльо.

— Както и да е — продължи Емили. — Вече всичко звучи логично. Трябва обаче да измислим — тя насочи вниманието си към Мартин — как ще го накараме да хвърли дивана?

Трите започнаха да изучават дребното, слабо момче. Мартин не им обръщаше внимание, очите му останаха залепени за екрана, а пръстите му бързо натискаха бутоните. Момичетата тихо обсъдиха различни варианти и се спряха на един.

Емили си спомни какво беше видяла във видението, стана от дивана и застана до вратата. Аманда-Сара също се изправи, отиде в другия край на стаята и седна зад Мартин.

Трейси остана на дивана и каза:

— Мартин, няма ли да спреш с тези видеоигри?

— Обичам игрите — рече Мартин.

— Някой друг също може да иска да играе — отвърна Трейси.

— Много жалко — каза Мартин.

Аманда-Сара реагира бързо. Тя се наведе над рамото на Мартин и грабна контролера от ръката му.

— Хей! — ядоса се Мартин.

— Жалко за теб, Мартин — припя Аманда-Сара.

Мартин скочи. Аманда-Сара държеше контролера високо над главата си. Мартин, който й стигаше едва до раменете, започна да подскача и да се опитва да го вземе.

Аманда-Сара се засмя.

— Откажи се, Мартин. Никога няма да пораснеш достатъчно, за да го стигнеш.

— Върни ми го! — изкрещя Мартин.

— Малкият Мартинчо да не си иска играчката? — каза Аманда-Сара. — Може би Емили ще ти го даде — тя хвърли контролера към другия край на стаята и Емили го хвана.

Емили не искаше да се заяжда и да се подиграва на Мартин — тя нямаше вродената склонност на Аманда да се държи лошо с хората. Емили обаче направи каквото можа.

— Ела и си го вземи, Мартин. Ако можеш — тя размаха контролера във въздуха. — Какво има? Да не те е страх от мен?

Мартин се спусна към нея. Когато стигна на една крачка от нея, Емили хвърли устройството на Аманда-Сара.

Още веднъж Аманда-Сара го вдигна високо и не му го даде. Мартин вече пищеше и лицето му беше алено.

— Дръж, Мартин — каза Аманда-Сара и му подаде контролера. Когато обаче той протегна ръка да го вземе, тя го хвърли към Трейси на дивана.

Трейси го хвана.

— Мартин, никъде няма да ходя. Ела и си го вземи.

Мартин се спусна към дивана. Когато стигна до Трейси, тя изчезна. Тъй като държеше контролера, и той изчезна с нея.

— Върни се! — извика Мартин.

И тя се върна. Той протегна ръка. Тя отново изчезна.

Емили си спомни, че във видението Трейси изчезваше и се появяваше — образът й мигаше като коледни лампички. Ето че то се беше сбъднало. Още едно точно видение.

Крясъците на Мартин ставаха все по-силни и Емили не се изненада, когато Джордж и Клеър влетяха в дневната. Това малко я притесни. Щеше ли да успее да избяга, преди да я хванат? Щяха ли Трейси и Аманда-Сара да ги забавят и да й спечелят малко време?

Мартин беше извън кожата си. Беше стигнал предела си и реагираше точно както момичетата бяха предположили. В гнева си той грабна дивана и го вдигна. Задържа го във въздуха и се наклони назад, сякаш се засилваше да го хвърли. Емили се напрегна и се приготви да действа. И тогава…

Мартин нададе тънък писък. Аманда-Сара също. Емили видя защо. Малка сива мишка пробяга по перваза и изчезна в една малка дупка. Мишката изплаши толкова силно Мартин, че гневът му се изпари.

И той автоматично изгуби суперсилата си. Диванът падна на пода с трясък. Нямаше отворена врата, през която Емили да избяга. Отново беше объркала видението.

Поне Клеър и Джордж останаха впечатлени.

— Мартин, толкова си силен! — възкликна Клеър.