Ема Донахю: Стая

Сплесквам столовете и ги слагам до Врата срещу Скелет за сушилка. Стария Ник все мърмори и казва, че няма място, но място има много, ако Скелет за сушилка стои хубаво изправен. И аз мога да се сгъвам сплеснат, но не чак толкова, заради мускулите, задето съм жив. Врата е направена от лъскав вълшебен метал, казва бипбипбип след девет, когато трябва да съм изключен в Гардеробчо.

Жълтото лице на Господ няма да идва днес, Мам казва, че му е трудно да си пробие път през снега.

— Какъв сняг?

— Виж — казва тя и сочи нагоре.

Има малко светлина на върха на Прозорче, останалото е изцяло тъмно. В Телевизор снегът е бял, но истинският не е, странно.

— Защо не пада върху нас?

— Защото е отвън.

— Във външното Навън? Ще ми се да беше вътре, за да мога да играя с него.

— О, ама тогава щеше веднага да се стопи, защото тук е хубаво и топло. — Започва да тананика, веднага познавам, че е „Нека вали сняг“. Изпявам втория куплет. После тананикам „Зимна приказка“, а Мам се включва с по-високо.

Хиляда задачи имаме да правим всяка сутрин: да дадем на Цвете да пие вода, обаче в Мивка, за да няма разливане, после да го върнем на чинийката върху Скринчо. Преди Цвете живееше на Маса, но Жълтото лице на Господ го изгори и едно листо падна. Останаха му девет, широки колкото моята длан, целите с пухчено, както Мам казва, че са кучетата. Ама кучетата са само в Телевизор. Не ми харесва да са девет. Откривам мъничко листенце, което се показва, значи стават десет.

Паяк е истински. Два пъти го виждам. Сега го търся, но има само паяжина между крака на Маса и плоското й. Маса стои добре на един крак, което не е лесно, аз като стоя на един крак, мога много дълго, но накрая все падам. Не казвам на Мам за Паяк. Тя маха паяжините, казва, че са мръсни, но на мен ми изглеждат много яки, супертънко сребро. Мам обича животни като тези, дето обикалят насам-натам и се ядат по Планетата на дивата природа, ама истински не обича. Когато бях на четири, гледах едни мравки да вървят нагоре по Печка, а Мам изтича и ги разпръсна до една, за да не ни ядат храната. В един момент бяха живи, в следващия — пепел. Толкова плаках, че очите ми почти се стопиха. И също друг път, през нощта, имаше нещо, което правеше ззз-ззз-ззз и ме хапеше, и Мам го удари на Стена под Лавица, каза, че било комар. Петното е още там върху корка, макар тя да го изстърга, комарът крадеше моята кръв като мъничък вампир. Тогава единствен път кръвта ми е излизала от мен.

Мам си взима хапчето от сребърната опаковка с двайсет и осем летящи чинии, изважда един витамин от шишенцето с момчето, дето прави стойка на глава, и още един от голямото шише с картинка на жена, дето играе тенис. Витамините са лекарство, за да не се разболяваш и да не ходиш в Рая. Аз никога не искам да ходя, не ми харесва да умирам, ама Мам казва, че може и да не е чак толкова зле, ако си на сто години и вече не ти се играе. Взема също и едно безболяващо. Понякога взема и две, никога повече, защото някои неща са полезни, ама прекалено многото става вредно.

— Болен зъб ли? — питам. Той е отгоре, навътре до гърлото, много я боли.

Мам кима.

— Защо не вземаш две безболяващи през всичките части на деня.

Мам се мръщи.

— Защото ще стана зависима.

— Какво е…?

— Нещо като да съм увиснала на кука, защото ще се нуждая от хапчетата непрекъснато. Всъщност може дори да се нуждая от тях все повече.

— Защо е лошо да се нуждаеш?

— Сложно е.

Мам знае всичко, освен нещата, които не си спомня точно, или понякога казва, че съм прекалено малък и няма как да ми обясни.

— На болния зъб му става малко по-добре, когато спра да мисля за него — казва ми тя.

— Как така?

— Нарича се победа на разума над материята… Ако не ти пука, не е важно.

Когато някаква част от мен боли, на мен винаги ми се струва разумно. Мам ми разтрива рамото, ама то не ме боли. Нищо, пак ми харесва.

Още не съм й казал за паяжината. Странно е да има нещо, което е само мое и не е на Мам. Всичко останало е на двамовете. Да, моето тяло си е мое, също и всичко, което ми хрумне в главата, ама пък клетките ми са направени от нейните клетки, та може да се каже, че съм неин. Пък и като й кажа за какво си мисля и тя ми каже за какво си мисли, и на двамовете идеите скачат право в на другия главата, като да оцветяваш със син пастел върху жълто така, че да стане зелено.

В 08:30 натискам копчето на Телевизор и изпробвам между трите. Намирам „Дора Изследователката“, ихааа! Мам премества Бъни много, много бавно, за да поправи екрана. Веднъж, като бях на четири, Телевизор умря и аз плаках, но през нощта Стария Ник е донесовал Бъни — магически декодер с антени като уши, за да съживи Телевизор. Другите канали след тези три са много размазани, та не ги гледаме, за да не си разболяваме очите, само ако има музика, слагаме Одеялчо отгоре и просто слушаме през неговото сиво, и клатим пантофките.