Лиан Хърн - Началото (Първа част)

Кийошиге го плесна. Един от свещениците, който премиташе входа към светилището, пристигна бързешком и сгълча момчетата:

— Веднага оставете на мира свещения кон!

— Все пак си е просто кон — възрази Кийошиге тихо. — Не бива да му се позволява да се държи неприлично, че и да се измъква безнаказано!

Хироки, неговият по-малък брат, пое след свещеника, понесъл две метли, които бяха по-високи от него.

— Горкият Хироки! Как ли приема да е слуга на свещеника? — възкликна Такеши. — На мен щеше да ми е неприятно!

— Той няма нищо против — прошепна Кийошиге поверително. — И татко го каза — Хироки не е воин по характер. Знаеше ли това, Шигеру, когато изрази мнението си?

— Миналата година го видях да изпълнява танца на чаплата — отвърна Шигеру. — Стори ми се, че го затрогна дълбоко. Освен това плака, когато по-големият ви брат се удави, а ти не.

Лицето на Кийошиге придоби сурово изражение и в продължение на няколко мига той не каза нито дума. Накрая се засмя и леко удари с юмрук Такеши по рамото.

— Ти вече си убивал… а си само на осем. Надмина и двама ни!

Никой друг не бе посмял да го изрече гласно, но същото бе хрумнало и на Шигеру, който знаеше, че и останалите го мислят.

— Беше злополука — отвърна Шигеру. — Такеши не е искал да убие Юта.

— Може и да съм искал — изръмжа Такеши със свирепо изражение. — А пък той се опитваше да убие мен!

Тримата си бъбреха под сянката на извитите стрехи на светилището.

— За татко конят винаги стои на първо място — рече Кийошиге. — Дори и когато става въпрос за дар към божествата. Животното трябва да има подходяща природа, за да е приношение — повечето коне биха се чувствали нещастни да стоят в ограждението по цял ден, лишени от всякаква възможност да препускат в галоп.

— Или да отидат на война! — възкликна Такеши с копнеж.

Да отидат на война! Главите на момчетата бяха пълни с мисли за нея. Часове наред се упражняваха в бой с меч и лък, изучаваха история и изкуството на войната, а през нощта слушаха разказите на по-възрастните мъже за древни герои и техните подвизи — научиха за Отори Такеоши, който първи получил легендарния меч Джато — Змията — лично от императора преди стотици години, и който сам-самичък с единствен меч посякъл цяло племе великани. И за всички останали герои на Отори чак до Мацуда Шинген — най-големия майстор на меча от настоящата епоха, който бе обучил техните бащи на изкуството да си служат с това оръжие и бе спасил Шигемори, на когото хората на Тохан устроили засада, така че петима воини се озовали срещу четирийсет на границата с Източната провинция — който, призован от Просветления, се бе оттеглил от светския живот и сега му служеше в храма на Тераяма.

Впоследствие Джато бе предаден на бащата на Шигеру, а един ден щеше да стане негово притежание.

Над главите на момчетата висяха дърворезби на дългоноси зли духове, които живеели в планината. Вперил поглед в тях, Кийошиге рече:

— Мацуда Шинген бил обучен на бой с меч от таласъми. Затова никой не смеел да го доближи.

— Как ми се иска и мен да ме обучат таласъми! — възкликна Такеши.

— Владетелят Ирие е таласъм — отвърна Кийошиге през смях. — Техният учител по бой с меч наистина имаше необичайно дълъг нос.

— Но таласъмите могат да те научат на всякакви неща, които Ирие не знае — възрази Такеши. — Например как да станеш невидим.

Съществуваха много легенди за мъже с необичайни способности, принадлежащи към тайно племе на магьосници. Момчетата ги обсъждаха безкрайно и с известна завист, тъй като техните собствени умения се изграждаха бавно и мъчително, в резултат на безпощадно обучение. Те с удоволствие биха избягали от своите строги учители, ако можеха да стават невидими или притежаваха някакви други магични умения.

— Наистина ли има хора, които го могат? — попита Шигеру. — Или просто умеят да се движат тъй бързо, че изглеждат невидими? Като сопата на владетеля Ирие, когато замахва към нас?

— След като го има в историите, значи някой наистина е притежавал такива способности — рече Такеши.

Кийошиге му възрази. Разговаряха шепнешком, защото магьосниците от Племето можеха да виждат и чуват от разстояние. Незримият свят на таласъми, духове и нечовешки сили съществуваше редом с техния собствен — понякога преградата между тях изтъняваше дотам, че единият се преливаше в другия. Имаше легенди и за хора, които се отправяли към другия свят и после се връщали, за да установят, че за една-единствена нощ са минали цели сто години. Или за същества, идващи от луната или небето, които придобивали външност на жени и омайвали мъжете да се влюбват в тях. Имало един водещ на юг път, където една чудно красива жена с дълга шия, подобна на змия, примамвала млади мъже в гората и там ги изяждала, тъй като се хранела с плътта им.