Лиан Хърн - Пророчеството

Той й позволи с явна неохота да се прибере у дома, но тя използва за извинение сестрите си. Той искаше да я задържи там завинаги, Каеде го знаеше и безмълвно се съпротивяваше на това желание. Но, изглежда, всички в къщата го споделяха. Слугите го очакваха и това личеше в привидно незначителната промяна в поведението им. Подчиняваха й се, все едно тя вече беше нещо повече от желан и скъп гост. Търсеха нейното позволение и мнение и Каеде си даваше сметка, че те биха се държали така само по негово нареждане.

Почувства дълбоко облекчение, когато си тръгна, и дори мисълта за следващата им среща я изпълваше с ужас. При все това, когато се озова вкъщи и видя храната, дървата за огрев и парите, които Фудживара бе изпратил, изпита признателност, че бе спасил семейството й от крайната мизерия. Същата нощ лежеше в постелята и си мислеше: „Аз съм в капан. Никога няма да успея да избягам от него. Но какво друго мога да сторя?“

Дълго време не можа да заспи и на следното утро се събуди късно. Когато отвори очи, Шизука не беше в стаята. Извика я, но вместо нея се появи Аяме и донесе чай.

Сипа й една чаша и каза:

— Шизука е с Кондо. Той се върна посред нощ.

— Кажи й да дойде при мен.

Взря се в чая, все едно не знаеше какво да го прави. Отпи глътка, остави чашата върху подноса и после я взе отново. Ръцете й бяха ледени. Притисна длани в чашата, опитвайки се да ги стопли.

— Чаят е от владетеля Фудживара — каза Аяме. — Пратил е цяла кутия. Не е ли чудесен?

— Намери Шизука и ми я изпрати! — кресна гневно Каеде. — Кажи й да дойде незабавно!

След малко Шизука влезе в стаята и коленичи. Лицето й бе мрачно.

— Какво става? — попита Каеде. — Мъртъв ли е? — чашата в ръцете й се затресе, разсипвайки чая.

Шизука я пое и стисна ръцете й в своите.

— Не бива да се тревожите. Иначе пак ще се разболеете. Не е мъртъв. Но е напуснал Племето и сега срещу него има издаден указ.

— Какво значи това?

— Помните ли какво ви каза в Тераяма? Че ако не отиде с тях, няма да го оставят жив. Сега е същото.

— Защо? — попита Каеде. — Защо? Не разбирам.

— Такива са законите на Племето. За тях подчинението е всичко.

— Тогава защо ги е напуснал?

— Не е ясно. Имало е някакви пререкания, някакво несъгласие. Бил е изпратен на мисия, от която не се е върнал — Шизука млъкна. — Кондо смята, че може да е в Тераяма. Ако е така, ще бъде в безопасност до края на зимата.

Каеде издърпа ръцете си от Шизука и стана.

— Трябва да отида там!

— Невъзможно — рече Шизука. — Снегът вече е откъснал храма от света.

— Трябва да го видя! — възкликна Каеде, а очите й пламтяха върху бледото лице. — Ако е напуснал Племето, значи отново ще стане Отори. А след като е Отори, можем да се оженим!

— Господарке! — Шизука също стана. — Каква е тая лудост? Не можете да хуквате след него просто ей така! Дори и пътищата да бяха отворени, това би било немислимо! Много по-добре е, ако искате онова, което заявявате, че искате, да се омъжите за Фудживара. Това е и неговото желание.

Каеде отчаяно се мъчеше да се овладее.

— Нищо не може да ме спре да отида в Тераяма. Наистина, трябва да отида там… на поклонение… да благодаря на всемилостивия, задето ми спаси живота. Обещах да тръгна за Инуяма при Араи веднага щом се стопят снеговете. На път за там ще се отбия в храма. Дори и владетелят Фудживара наистина да желае да се ожени за мен, аз не мога да предприема никакви действия, преди да съм ги съгласувала с владетеля Араи. Ох, Шизука, колко време остава до пролетта?

Зимните дни се точеха бавно. Всеки месец Каеде ходеше в имението на владетеля Фудживара, оставаше там една седмица и му разказваше историята на своя живот нощем, докато се сипеше сняг или луната пръскаше леденото си сияние над замръзналата градина. Той й задаваше куп въпроси и я караше да повтаря редица пасажи.

— От това би могла да излезе добра пиеса — каза той. — Може би трябва да се пробвам да я напиша.

— Но никога няма да можете да я покажете пред публика — отвърна тя.

— Не е необходимо, насладата ще бъде в самото писане. Ще я споделя с вас, разбира се. Може да изгледаме само едно представление за собствено удоволствие и после да заповядаме актьорите да бъдат убити.

Той често правеше подобни коментари, без да влага каквито и да било чувства, с което засилваше тревогата й, макар че тя усърдно криеше страховете си. С всеки нов разказ лицето й все повече наподобяваше маска, движенията й ставаха все по-премерени, сякаш непрестанно играеше собствения си живот на една сцена, която той бе създал така грижливо, както безупречно изградения театър, в който Мамору и другите младежи се превъплъщаваха в своите роли.