Лиан Хърн - Пророчеството

Спомних си как ме утешаваше, докато бях обладан от ужасна скръб след смъртта на Шигеру. Беше ми вдъхнал увереност, когато бях съсипан от угризения, и ме беше държал в прегръдките си, докато скръбта се уталожи.

— Не мога да остана при Племето. Напуснах ги и те ще ме преследват, докато ме премахнат — докато ме слушаше, Макото взе едно гърне от ъгъла и го постави внимателно върху жаравата. После отново отправи поглед към мен. — Искаха да им намеря архива, който Шигеру е поддържал за тях — продължих. — Изпратиха ме в Хаги. Трябваше да убия Ичиро, моя учител, и да им дам сведенията. Но, естествено, те не бяха там — Макото се усмихна, но не каза нищо. — Това е една от причините, поради които трябва да се добера до Тераяма. Защото архивът е там — завърших. — Ти си го знаел, нали?

— Щяхме да ти кажем, ако вече не беше избрал да се присъединиш към Племето — рече той. — Но дългът ни към владетеля Шигеру ни забраняваше да поемем този риск. Той ни повери записките си, защото знаеше, че храмът ни е един от малкото в Трите провинции, в който не са проникнали членове на Племето — той сипа супата в една купичка и ми я подаде. — Имам само една съдина. Не очаквах посетители. Най-малко пък теб.

— А ти защо си тук? Тук ли смяташ да прекараш зимата?

Не изрекох на глас мисълта си, но се съмнявах, че ще оцелее. Може би не искаше. Отпих глътка супа. Беше гореща и солена, но това бе всичко, което можеше да се каже за нея. Освен това, изглежда, бе единствената му храна. Какво бе станало с жизнения млад мъж, когото бях срещнал в Тераяма? Какво го бе тласнало към това състояние на примирение… или по-скоро на отчаяние?

Придърпах завивката около себе си и се примъкнах по-близо до огъня. Както винаги, се ослушвах. Вятърът се бе усилил и свиреше през сламения покрив. От време на време лампата примигваше, хвърляйки чудати сенки на отсрещната стена. Шумът от онова, което валеше отвън, не бе тихото, подобно на придихание докосване на снежинките, а нещо по-твърдо и вледенено.

След като вратата бе затворена, колибата почваше да се затопля. От дрехите ми взе да се издига пара. Пресуших купичката и му я върнах. Той я напълни отново, отпи глътка и я остави на пода.

— Зимата, остатъка от живота си, което от двете се окаже по-дълго — рече той, погледна ме и сведе очи. — Трудно ми е да разговарям с теб, Такео, след като до такава степен те засяга, но Просветленият е намерил за нужно да те изпрати тук, тъй че трябва да опитам. Присъствието ти променя всичко. Казах ти, привидението ти бе постоянно с мен, спохождаше ме в сънищата ми. Копнеех да преодолея това обсебване… — той се усмихна със самоирония. — От дете се опитвам да живея в безпристрастност към света на сетивата. Единственото ми желание бе просветление. Неистово желаех да постигна святост. Не казвам, че никога не съм изпитвал привързаност — знаеш какво е, когато мъже живеят заедно без жени. Тераяма не прави изключение. Но никога не се бях влюбвал. Никога не се бях чувствал обсебен както с теб… — устните му отново се изкривиха в усмивка. — Няма да навлизам в причините за това. Не е важно, а и бездруго не съм убеден, че ги знам. Но след смъртта на владетеля Шигеру ти бе обезумял от скръб. Бях затрогнат от страданието ти, исках да те утеша…

— И успя — рекох с приглушен глас.

— За мен то бе много повече от утешение! Не си давах сметка, че е толкова силно. Харесваше ми начинът, по който се чувствах, и бях благодарен, че изживявам нещо, което не бях изпитвал никога, но и го ненавиждах. В сравнение с него духовните ми стремления изглеждаха някак кухи и фалшиви. Отидох при нашия игумен и му казах, че според мен трябва да напусна храма и да се върна в света. Той предложи да замина за известно време и да размисля над решението си. Имам приятел от юношеските години в Западната провинция. Казва се Мамору и постоянно ме молеше да му отида на гости. Знаеш, че свиря малко на флейта. Бях поканен да се присъединя към Мамору и останалите в представянето на една драма — „Ацумори“ — той замълча. Вятърът запрати в стената вихрушка от суграшица. Пламъчето на лампата се беше смалило и трептеше тъй силно, сякаш всеки миг щеше да изгасне. Нямах представа, какво щеше да каже Макото в следващия миг, но сърцето ми бе набрало скорост и усещах как пулсът ми бие все по-ускорено в гърлото от страх, че ще чуя нещо, което не желаех да чувам. Макото каза: — Приятелят ми живее в имението на владетеля Фудживара — поклатих глава. Никога не бях чувал за него. — Той е благородник в изгнание, прокуден от столицата. Земите му са в съседство с имота на фамилията Ширакава.