Лиан Хърн - Пророчеството

Пребърках бързо дрехите му и взех останалите ножове и късия му меч, който беше доста добър. Имаше и набор отрови, които също прибрах, защото по онова време все още не разполагах със собствени. Нямах представа, кой е. Свалих ръкавиците му и погледнах дланите му, но върху тях липсваше отличителната права линия на Кикута, а и доколкото можех да видя, нямаше никакви татуировки.

Оставих трупа му на гарваните и лисиците с мисълта, че за тях това ще бъде желано зимно угощение, и тръгнах колкото се може по-бързо и по-безшумно, опасявайки се, че може да не е сам и другите сега да наблюдават реката и да ме дебнат от засада. Кръвта във вените ми течеше устремно; бях се загрял от тичането и кратката схватка и изпитвах дълбоко, примитивно доволство, че трупът върху снега не е моят.

Бях малко разтревожен, че от Племето ме бяха догонили тъй бързо и явно знаеха накъде съм поел. Дали вече бяха намерили тялото на Акио и разпратили съобщения по конници от Хаги до Ямагата? Или Акио бе оцелял? Наругах се, че не бях пожертвал още малко време, за да го довърша. Може би схватката трябваше да ме стресне повече, да ме накара да осъзная какво значеше Племето да ме преследва до края на живота ми. Всъщност аз го осъзнавах, но бях бесен, че се опитват да ме убият като куче в гората, и в същото време окуражен от факта, че първият им опит се бе провалил. Вярно, бяха успели да убият баща ми, но самият Кенджи бе казал, че никой нямало да може да го доближи, ако не бил дал клетва да не отнема повече човешки живот. Знаех, че притежавам всички негови таланти, а може би дори и повече. Нямаше да позволя на онези от Племето да ме издебнат. Щях да продължа започнатото от Шигеру и да ги сразя.

Всички тези мисли се въртяха в съзнанието ми, докато едва се придвижвах в снега. Те ми даваха сили и усилваха решимостта ми да оцелея. След като приключих с Племето, насочих гнева си към владетелите Отори, чието коварство ми се струваше още по-страшно. Воините заявяваха претенцията си, че честта и верността са най-важни за тях, при все това измамите и предателствата бяха част от същността им и обслужваха личните им цели точно както при Племето. Чичовците на Шигеру го бяха пратили на смърт и сега се опитваха да ме обезнаследят. Само че не знаеха какво ги очаква.

Ако можеха да ме видят — потънал до колене в снежните преспи, зле облечен и екипиран, без свои хора, пари или земя, със сигурност нямаше да си изгубят съня заради заплахата, която представлявах за тях.

Не можех да спра и да си почина. Единственият изход за мен бе да вървя, докато стигна Тераяма, или да рухна от изтощение върху собствените си следи. Все пак от време на време стъпвах встрани от пътеката и се ослушвах за някакъв шум от преследвач. Не чувах нищо друго освен стенанията на вятъра и тихия съсък от падането на снежинките, докато денят взе да преваля и вече по здрач ми се стори, че долавям откъслечни звуци някъде от ниското.

Бяха последното, което бих очаквал да чуя в планината и в потъналата в сняг гора. Наподобяваха трели на флейта, самотни като вятъра в клоните на боровете, мимолетни като снежинките. По гръбнака ми плъзнаха тръпки не само от обичайното въздействие, което музиката имаше върху мен, но и от някакъв по-дълбок страх. Мислех си, че съм се приближил твърде много до границата между този свят и отвъдното и че чувам духове. Сетих се за планинските таласъми, които примамват човеците и ги държат пленници под земята в продължение на хиляди години. Прииска ми се да можех да изрека молитвите, на които ме бе учила мама, но устните ми бяха замръзнали, а и бездруго вече не вярвах в силата им.

Музиката се усили. Приближавах източника й, но не можех да спра да вървя, сякаш тя ме бе омагьосала и ме теглеше към себе си. Завих зад ъгъла и видях, че пътеката се разклонява. Тутакси си спомних какво ми бе казал водачът, и наистина видях малкото светилище, едва забележимо, с поставени пред него три портокала, искрящо ярки под снежните си шапки. Зад светилището имаше невзрачна колиба с дървени стени и сламен покрив. Страховете ми веднага се стопиха и замалко да се разсмея на глас. Не таласъм бях чул, а някакъв монах или отшелник, който се бе оттеглил в планината да дири просветление.

Вече долавях мирис на дим. Топлината ме привличаше неустоимо. Представих си жаравата, която изсушава подгизналите ми нозе и ги съживява от късовете лед, в които се бяха превърнали. Почти усещах горещината от огъня върху лицето си. Вратата на колибата бе отворена, за да влиза светлина и да излиза пушекът. Свирецът на флейта не ме бе видял, нито пък ме бе чул. Беше потънал в скръбната неземна музика.