Лиан Хърн - Пророчеството

Още преди да го зърна, вече знаех кой е. Бях чувал същите протяжни трели и преди, нощ след нощ, докато скърбях при гроба на Шигеру. Бе Макото, младият монах, който ме бе утешавал. Седеше с кръстосани крака и затворени очи. Свиреше на дълга бамбукова флейта, но до него върху възглавничката лежеше друга, по-малка, която се държеше странично до устните. Близо до входа гореше и пушеше малък мангал. В дъното на колибата имаше една по-издигната част, пригодена за спане. На стената бе облегната дървена бойна тояга, но друго оръжие не се виждаше. Пристъпих навътре — дори с мангала там бе малко по-топло, отколкото навън — и изрекох тихо:

— Макото?

Той нито отвори очи, нито престана да свири. Повторих името му. Музиката секна и той отдели флейтата от устните си. Прошепна изнурено:

— Остави ме на мира. Престани да ме тормозиш. Съжалявам. Съжалявам — и пак не вдигна поглед.

Когато отново поднесе флейтата към устата си, коленичих пред него и го докоснах по рамото. Той отвори очи, втренчи се в мен и ме стресна, тъй като внезапно скочи на крака, захвърляйки флейтата. Отстъпи назад, грабна тоягата и я вдигна заплашително. Очите му бяха пълни със страдание, лицето му бе изпито, все едно постеше от дълго време.

— Не ме приближавай! — рече с приглушен дрезгав глас.

Аз също станах.

— Макото! — рекох ласкаво. — Не съм враг. Не ме ли позна? Това съм аз, Отори Такео.

Пристъпих към него и той тутакси вдигна тоягата, готов да я стовари върху рамото ми. Видях я устремена към мен и успях леко да я отклоня. За щастие пространството бе твърде тясно и той не бе успял да замахне достатъчно силно, иначе щеше да ми счупи ключицата. Така само успя да ме събори на земята. Ударът вероятно бе разтърсил ръцете му, защото той пусна тоягата и се втренчи с недоумение първо в тях и после в мен.

— Такео? — рече той. — Значи си истински? Не е призракът ти?

— Достатъчно истински, само примрял от студ и глад — отвърнах, докато ставах и свивах ръката си. След като се уверих, че нямам счупено, бръкнах в дрехите си за ножа. Чувствах се по-защитен с нож в ръка.

— Прости ми — каза той. — Никога не бих те наранил. Просто виждах привидението ти твърде често — изглеждаше така, сякаш му се искаше да се пресегне и да ме докосне, но после се отказа. — Не мога да повярвам, че си ти. Каква странна съдба те води насам в този час?

— Отивам в Тераяма. На два пъти ми предлагаха убежище там. Сега ми се налага да се възползвам от него до пролетта.

— Не мога да повярвам, че си ти — повтори той. — Целият си подгизнал. Сигурно умираш от студ — той се озърна из малката колиба. — Толкова малко имам да ти предложа — обърна се към пригодената за спане част, препъна се в тоягата и се наведе да я вдигне. Постави я обратно до стената, после взе една от тънките конопени завивки от леглото. — Свали си дрехите. Ще ги изсушим. Увий се в това.

— Трябва да продължа — рекох. — Само ще поседна за малко край огъня.

— Не можеш да стигнеш до Тераяма тази вечер. След час ще мръкне, а остават още близо пет часа път. Прекарай нощта тук, а утре сутрин ще тръгнем заедно.

— Дотогава виелицата ще затрупа пътеката. Искам снегът да ме затвори в храма, не отвън.

— Това е първият сняг за годината. В планината е силен, но от тук на долу по-скоро прилича на суграшица — усмихна се и цитира старото стихотворение:

— За нещастие съм беден също като поета и семейството му!

Това бе един от първите текстове, които Ичиро ме бе научил да пиша, и сега той оживя в съзнанието ми с кристална яснота. Започвах да треперя неистово. Тъй като вече не се движех, наистина замръзвах. Побързах да си сваля мокрите дрехи. Макото ги взе и ги разпъна пред мангала, като добави малко дърва и раздуха жаравата.

— Това прилича на кръв — рече той. — Ранен ли си?

— Не, някой се опита да ме убие на границата.

— Значи кръвта е негова?

Кимнах, без да бях сигурен докъде да му разкрия истината с оглед на безопасността — неговата и моята.

— Преследвал ли те е?

— Или ме е преследвал, или ме е дебнел от засада. Така ще бъде до края на живота ми.

— Ще ми кажеш ли защо? — той запали една восъчна свещ от огъня и я поднесе към фитила на малка лампа. Пламъчето изсъска и неохотно се съживи. — Маслото свършва — извини се той и отиде да затвори външните капаци.

Предстоеше ни цяла нощ.

— Може ли да ти се доверя?

Въпросът ми го разсмя.

— Нямам представа, какво си преживял, откакто се разделихме, нито какво те води тук сега. А и ти не знаеш нищо за мен. В противен случай не би ме питал. Ще ти разкажа всичко по-късно. А междувременно, да, можеш да ми се довериш. Ако нямаш доверие в друг, повярвай в мен — в гласа му прозвуча скрито дълбоко вълнение. Той се извърна. — Ще стопля малко супа. Съжалявам, нямам нито вино, нито чай.