Лиан Хърн - Пророчеството

Веднага след тесния брод реката се спускаше около трийсетина метра, преминавайки в поредица от дълбоки вирове. Долових внезапно движение и осъзнах, че една почти чисто бяла чапла ловеше риба в единия от тях, без да обръща внимание на снега. Беше като знамение — символът на Отори на границата на владението на клана, — може би знак от Шигеру, че най-накрая бях направил правилния избор.

Чаплата бе от моята страна на реката и крачеше през вира към мен. Запитах се какво ли си намира за ядене посред зима, когато жабите и поповите лъжички са се изпокрили в тинята. Тя изглеждаше невъзмутима и безстрашна, уверена, че нищо не я заплашва в тази пустош. Докато я наблюдавах със същото чувство за сигурност и с мисълта, че всеки миг ще се отправя към реката и ще я прескоча, нещо я подплаши. Тя извъртя дълга шия към брега и тутакси хвръкна. Плясъкът на крилата й прозвуча само веднъж над водата и после тя изчезна безшумно надолу по реката.

Какво бе видяла? Напрегнах очи, втренчен в същото място. Реката замлъкна за миг и аз чух дишането. Разширих ноздри и долових слаб мирис на човек, довян от североизточния вятър. Не виждах никого, но знаех, че там някой лежи невидим в снега.

Беше на такова място, че ако тръгнех направо към брода, съвсем лесно щеше да ми отреже пътя. След като можеше да остане невидим тъй дълго, значи беше от Племето и в такъв случай щеше да ме съзре веднага щом стигнех до водата. Единствената ми надежда бе да го изненадам и да прескоча някъде по-нагоре, където реката бе по-широка.

Нямаше смисъл да чакам повече. Безшумно поех дълбоко въздух и се втурнах навън от заслона на боровото дръвче надолу по склона. Движех се по пътеката, докато можех, тъй като не бях сигурен каква бе земята под снега. После я изоставих и хуквайки към реката, хвърлих поглед встрани. Видях как врагът ми се надига от снега. Беше целият в бяло. За момент изпитах облекчение, че не е от Племето, а просто е в маскировъчно облекло… може би не беше от Племето, а просто от граничната охрана… в този миг тъмната бездна зейна под мен и аз скочих.

Реката избуча, после замлъкна и тогава в тишината чух как нещо се върти във въздуха зад мен. Щом се озовах на другия бряг, тутакси се хвърлих на земята, дращейки по заледената скала, като едва не се изпуснах. Летящият предмет изсвистя над главата ми. Ако бях останал прав, щеше да ме улучи във врата. Пред мен в снега се открои дупка с форма на звезда. Само от Племето използваха такива ножове за хвърляне, при това по няколко, един след друг.

Претърколих се два-три пъти и щом се озовах на безопасно място, все така без да се изправям, незабавно станах невидим. Знаех, че мога да задържа това състояние, докато се добера до прикритието на гората, но не знаех дали той може да ме види, а и бях забравил за следите, които щях да оставя в снега. За мой късмет той също се подхлъзна, докато прескачаше реката, и макар че изглеждаше по-едър и по-силен от мен и вероятно можеше да тича по-бързо, аз бях спечелил преднина.

Под укритието на дърветата незабавно се раздвоих и пратих фалшивото си изображение нагоре по склона, а самият аз се втурнах надолу по пътеката с ясното съзнание, че не мога дълго да запазя преднината и че единствената ми надежда е по някакъв начин да го издебна и да го нападна от засада. Пред мен пътеката завиваше покрай грамадна плоска скала; над нея се бе надвесил голям клон. Заобиколих я, после се върнах обратно, стъпвайки внимателно по собствените си следи, и със скок се улових за клона. Изтеглих се горе, наместих се и извадих ножа си, макар че ми се щеше Джато да бе у мен. Носех и други оръжия — една гарота и шип за врат, с които се очакваше да убия Ичиро. Но членовете на Племето държаха да убиват със собствените си оръжия, както и да надхитрят врага със собствените си номера. Най-голямата ми надежда бе ножът. Спрях да дишам и станах невидим. Чух го, как спира, съзирайки фалшивия ми образ, и после как хуква отново.

Знаех, че ще разполагам с една-единствена възможност. Хвърлих се отгоре му. От тежестта ми загуби равновесие и когато залитна, успях да намеря пролука в предпазната яка на врата му. Забих ножа в главната артерия на гърлото и разрязах на кръст дихателната тръба, както ме бе обучил Кенджи. Той изръмжа изненадан — бях чувал този звук неведнъж от членове на Племето, когато не очакват да им се наложи да играят ролята на жертва — и не успявайки да запази равновесие, рухна на земята. Аз изпълзях встрани. Ръцете му се вдигнаха към гърлото, където дъхът му свистеше шумно, а кръвта бликаше на струя. После рухна безжизнен по очи. Кръвта продължаваше да шурти, багрейки снега в алено.