Лиан Хърн - Възмездието

— Шепнехме, за да не те безпокоим. Говорихме си за дреболии — за есенния вятър, може би за сиянието на луната. Помолих я да ми среше косите и да ме придружи до тоалетната… — Риеко коленичи до нея и се опита да я погледне в очите. Тежката й миризма задави Каеде и тя извърна глава: — Остави ме на мира, и двете все още не сме добре. Нека се опитаме да прекараме един спокоен ден…

— Колко сте неблагодарна — заяви Риеко с глас, изтънял като жужене на комар. — И колко глупава. Владетелят Фудживара стори всичко за вас, а вие продължавате да си мислите как да го измамите.

— Сигурно имаш треска — рече Каеде. — Привиждат ти се неща. Как бих могла да измамя владетеля Фудживара по какъвто и да било начин? Та аз съм негова пленница!

— Негова съпруга — поправи я Риеко. — Дори това, че използвате дума като пленница, показва, че все още се бунтувате срещу съпруга си! — Каеде не отвърна нищо, просто впери поглед в боровите иглички, гравирани в синевата на есенното небе. Страхуваше се от онова, което би могла да разкрие пред Риеко. Съобщението на Юми й бе донесло надежда, но обратната страна на надеждата бе страхът — за Юми, за Шизука, за самата нея.

— Струвате ми се някак по-различна — измърмори Риеко. — И си въобразявате, че не го виждам?

— Истина е, малко ми е топло — отвърна Каеде. — Предполагам, че пак имам треска… — тя сведе очи. „Дали вече са в Хаги?, запита се. Сражава ли се в момента? Дано бъде закрилян! Дано оцелее!“ А на глас рече: — Ще се помоля известно време… — и отиде да коленичи пред светилището.

Кумико донесе въглени и Каеде запали тамян. Тежкият мирис плъзна из стаите и наложи на жените вътре тревожно мълчание.

След няколко дни Юми отиде да донесе обяда и не се върна. Замести я друга прислужница — една по-възрастна жена. Двете с Кумико поднесоха храната мълчаливо. Очите на Кумико бяха зачервени и тя подсмърчаше окаяно. Когато Каеде се опита да разбере какво се е случило, Риеко отвърна троснато:

— Настинала е, нищо повече.

— Къде е Юми? — попита Каеде.

— Интересува ли ви наистина? Това доказва, че подозренията ми са били основателни!

— Какви подозрения? — попита Каеде. — Какво имаш предвид? Просто се питах къде е.

— Повече няма да я видите — отвърна Риеко студено. Кумико издаде приглушен звук, наподобяващ потиснато ридание.

Каеде изпита внезапен студ, но въпреки това кожата й гореше. Имаше чувството, че стените се сключват около нея и я затискат. До вечерта вече имаше жестоко главоболие; помоли Риеко да повика доктор Ишида.

Когато лекарят пристигна, тя се ужаси от вида му. Преди няколко дни по-рано той бе весел; сега лицето му бе изпито и мрачно, очите му наподобяваха угаснали въглени, кожата му бе посивяла. Поведението му бе спокойно и овладяно както винаги, той разговаря с нея с голяма загриженост, но без съмнение се бе случило нещо ужасно.

И Риеко знаеше какво е; Каеде го разбра по стиснатите й устни и острия й поглед. За нея бе истинска мъка, че не можеше да му зададе някакъв въпрос; това, че не знаеше какво ставаше в къщата около нея, нито в света отвън, несъмнено щеше да я докара до лудост. Ишида й даде чай от върбови кори и й пожела лека нощ с необичайно напрежение. Тя бе сигурна, че повече нямаше да го види. Въпреки успокоителното прекара тежка нощ.

Сутринта отново попита Риеко за изчезването на Юми и за потиснатостта на Ишида. След като не получи друг отговор освен мъгляви обвинения, реши да се обърне лично към владетеля Фудживара. Беше минала близо седмица, откакто го бе видяла за последен път. Той бе преустановил посещенията си по време на боледуването им. Не можеше повече да понася неизказано заплашителната атмосфера.

— Би ли уведомила владетеля Фудживара, че искам да го видя? — помоли тя Риеко, след като приключи с обличането.

Жената отиде лично и щом се върна, заяви:

— Негово благородие се радва, че съпругата му желае компанията му. Уредил е специално забавление за тази вечер. Ще се видите тогава.

— Искам да разговарям с него насаме — каза Каеде.

Риеко сви рамене.

— Засега няма някакви специални гости. С него ще бъде само Мамору. По-добре се изкъпете; предполагам, че трябва да ви измием и косите, за да изсъхнат на слънце.

Когато най-накрая косите й бяха изсушени, Риеко настоя да ги намаже обилно с масло, преди да ги среши. Каеде си облече подплатените зимни роби, благодарна за топлината им, тъй като от мократа глава й бе станало студено — макар че денят бе слънчев, въздухът бе мразовит. На обяд хапна малко супа, но стомахът и гърлото й сякаш отказваха да поемат храна.