Лиан Хърн - Възмездието

— Ще се любуваме на цветята през пролетта — каза Риеко, тъй като храстите тънеха в есенно убито зелено, а Каеде се замисли за дългата зима, която предстоеше, а след нея още една и още една, превръщайки я в безжизнена скъпоценност, съзерцавана единствено от владетеля Фудживара.

Градината тук й напомняше за една друга градина — в имението на Ногучи, където бе седнала за кратко с баща си, след като бе уведомен за брака, уреден с владетеля Отори Шигеру. Тогава той изпитваше гордост, най-накрая успокоен, че дъщеря му ще сключи един толкова изгоден брак. Никой от двамата не подозираше, че това бе просто капан за Шигеру. И тъй като почти нямаше с какво да запълва мислите си, докато гледаше към градината, тя се връщаше в миналото отново и отново, наблюдавайки как всяка минута се променя, докато дните бавно отминаваха.

Листата на сливовото дърво започнаха да окапват и в градината се появи някакъв старец, който ги събираше едно по едно от мъха. Каеде трябваше да бъде държана далеч от погледа му, както и от всички мъже, но го наблюдаваше иззад една преграда. С безкрайно търпение той вдигаше всяко листо, хващаше го внимателно между палеца и показалеца си, за да не повреди мъха, и го поставяше в бамбукова кошница. После разресваше мъха, все едно бе коса, отстраняваше всяко клонче, пръчица или стръкче трева, пръст, червеи, птичи пера, парченца кора. През останалата част от деня мъхът изглеждаше съвършено чист, а после бавно, незабележимо светът, животът започваше да се промъква в него и на следващата сутрин действието се повтаряше отначало.

Върху изкривения ствол и клоните на сливовото дърво растяха зелени и бели лишеи и Каеде се улови, че всеки ден съзерцава и тях. И най-незначителни събития бяха способни да я стреснат. Една сутрин в мъха внезапно изникна бледорозова гъба на кремави шарки, която й заприлича на изрязано от плът цвете, а когато от време на време някоя птичка кацнеше на върха на някой от боровете и подхванеше мелодична песен, пулсът й откликваше пресекливо.

Дори управляването на владението й не бе успяло да ангажира изцяло неспокойното й ненаситно съзнание, а сега имаше толкова малко неща за вършене — понякога имаше чувството, че ще умре от скука. Опитваше се да се вслушва в ритъма на обитателите отвъд стените на стаите си, но звуците, които проникваха в това уединено място, бяха твърде оскъдни. Веднъж долови трели на флейта и си помисли, че може да е Макото. Страхуваше се да го види, защото изпитваше неистова ревност само като си помислеше, че е свободен да идва и да си отива, свободен да бъде с Такео и да се бие рамо до рамо с него; в същото време копнееше да го зърне, да получи някакви вести, все едно какви… Само че нямаше начин да разбере дали свиреше младият монах или някой друг музикант.

След скуката най-лошото беше пълното неведение. Може би се бяха водили битки, завършили с победа за едни и със загуба за други, може би военачалници се бяха издигали и проваляли — всички тези новини се пазеха далеч от нея. Единственото й успокоение бе, че ако Такео беше мъртъв, Фудживара щеше да й каже — тя беше сигурна в това, защото той щеше да почерпи наслада както от неговата смърт, така и от нейните страдания.

Знаеше, че Фудживара продължава да поставя пиеси, които се играеха в градината, и понякога се питаше дали бе написал нейната история, както бе споменал веднъж. Мамору често го съпровождаше на тези посещения, където му се напомняше да наблюдава израженията на Каеде, за да може да ги възпроизведе. На нея не й бе позволено да гледа представленията, но тя чуваше откъслечни думи и припяване, отделни звуци от музикантите, биене на барабан. От време на време долавяше цяла фраза, която й бе позната, и тогава съответната пиеса изплуваше в съзнанието й и тя се улавяше, че внезапно се е развълнувала до сълзи от красотата на думите и от силата на емоциите.

Собственият й живот изглеждаше също тъй пълен с премеждия, също тъй затрогващ. Принудена да разсъждава над дребните подробности в настоящото си съществуване, започна да се вглежда повече в чувствата си. Словата изникваха в съзнанието й едно по едно. Понякога й трябваше цял ден да ги подбере. Знаеше твърде малко за официалната поезия освен онова, което бе прочела в книгите на баща си, но събираше думите като златисти мъниста и ги нижеше по начин, който я удовлетворяваше. Пазеше ги скрити дълбоко в сърцето си.

Започна повече от всичко да обича тишината, в която се раждаха стиховете, също като колоните в свещените пещери на Ширакава, наслоени капка по капка от варовиковата вода. Мразеше бъбренето на Риеко — смесица от злоба, горделивост и баналности, както и посещенията на Фудживара, фалшивата му превзетост, която изглеждаше пълна противоположност на семплата истина, която тя търсеше. Единственият мъж, когото виждаше освен Фудживара, бе Ишида. Лекарят идваше през няколко дни и посещенията му й доставяха удоволствие, макар че двамата почти не си говореха. Когато се зае да дири думите, Каеде престана да пие успокоителните чайове; искаше да опознае чувствата си независимо от болката.