Лиан Хърн - Възмездието

— Нека пием за това — рекох и заръчах на дъщерята на Широ да ни донесе вино. След като ни наля и се върна в кухнята, попитах: — Знаеш ли къде е синът ми? — тежко ми беше да си представя детето, още бебе, без майка.

— Не успях да разбера. Но подозирам, че Акио може да го е отвел на Север, извън Трите провинции. Предполагам, че ще се опиташ да го издириш?

— Когато всичко това свърши — почувствах се изкушен да разкажа на Кенджи за пророчеството и как собственият ми син щял да ме унищожи, но накрая реших да го запазя в тайна.

— Изглежда, учителят Кикута… Котаро е в Хаги — рече Кенджи, след като отпихме.

— Тогава ще се срещнем там. Надявам се, че ще дойдеш с мен.

Той обеща и двамата се прегърнахме.

— Какво възнамеряваш да сториш с момчетата? Ще ги задържиш ли тук, при себе си?

— Да. Таку изглежда много надарен. Би ли го изпратил сам на шпионска задача? Може да имам работа за него.

— В Хаги? Едва ли ще е по силите му.

— Не, в околността. Искам да открия едни разбойници.

— Територията тук не му е позната. Вероятно ще се изгуби. Какво искаш да установиш?

— Колцина са, какво представлява укреплението им, такива неща. Той може да става невидим, нали? Не би могъл да мине покрай стражите ми, ако не можеше.

Кенджи кимна.

— Може Шизука да отиде с него. Но има ли някой местен, който да ги придружи, поне за част от пътя? Това би спестило доста време в планината.

Попитахме дъщерите на Широ и по-малката каза, че ще отиде. Често се катерела да събира гъби, диви растения за храна и лекове и макар че избягвала района на разбойниците, познавала цялата област чак до крайбрежието.

Докато разговаряхме, Таку се бе събудил. Стражите ме извикаха и двамата с Кенджи отидохме да го видим. Зенко продължаваше да седи там, където го бях оставил, без да помръдва.

Щом ни видя, Таку се усмихна и възкликна:

— Сънувах Хачиман!

— Това е добре — рекох му, — защото отиваш на война!

Двамата с Шизука тръгнаха същата нощ и се върнаха с цялата информация, която ми бе нужна. Макото пристигна от крайбрежието точно навреме, за да ме придружи, когато заедно с двеста воини нападнахме скалистото убежище, и то с толкова малко загуби, че едва ли бих могъл да го опиша като битка. Като резултат получих онова, на което се бях надявал — всички разбойници бяха мъртви, с изключение на един-двама, които бяха заловени живи, а зимните им провизии станаха наши. Освободихме няколко похитени жени, между които майката и сестрата на детето, което бях нахранил на плажа. Зенко дойде с нас и се би като мъж, а Таку се оказа безценен — дори майка му го похвали. Явно вестта, че съм се върнал и съм спазил обещанието си към рибаря, бързо бе стигнала до селото му. Заприиждаха доброволци да ми предлагат лодките си, за да помогнат в превозването на хората ми.

Казах си, че целият този замисъл бе осъществен, за да не оставям воините си да бездействат и да осигуря провизии, но всъщност до голяма степен бе и заради самия мен. Разговорът, който бях водил с Шизука за Каеде, и сведенията за непоносимото положение, в което се намираше, бяха увеличили хилядократно копнежа ми по нея. През деня си имах достатъчно работа, която ме държеше далеч от мислите ми, но през нощта те се връщаха и ме терзаеха. През цялата седмица имаше леки земни трусове. Представях си я затворена в някаква постройка, която се разтриса и после рухва, обгърната в пламъци. Измъчваха ме какви ли не предположения — че Каеде ще умре, че смята, че съм я изоставил, че ще загина, без да съм й казал колко я обичам и как винаги ще обичам само и единствено нея. Информацията, че Шизука би могла да прати до нея някакво съобщение, все по-често изникваше в съзнанието ми, при това с нарастваща настоятелност.

Таку и Хироши влязоха в бурни взаимоотношения, тъй като бяха връстници, но пълни противоположности по характер и възпитание. Хироши не харесваше Таку и ревнуваше от него. Таку го дразнеше с разни номера на Племето, които го вбесяваха. Аз бях твърде зает, за да посреднича помежду им, но през повечето време те ме следваха и се джафкаха като кучета. По-голямото момче — Зенко — се държеше настрана и от двамата. Знаех, че не се отличава с кой знае какви дарби на Племето, но го биваше с конете и вече умееше майсторски да си служи с меча. Той също бе идеално обучен в покорство. Не бях сигурен какво да правя с него занапред, но той бе наследник на Араи и ми беше ясно, че рано или късно щеше да ми се наложи да взема някакво решение.

Устроихме голямо пиршество, за да се сбогуваме с жителите на Шухо, и после с хранителните запаси, иззети от разбойниците, Кахей, Макото и основната част от армията ми потеглиха към Хаги. Пратих Хироши с тях, успокоявайки протестите му с обещанието, че ще язди Шън, и с надеждата, че конят ще се грижи за него така добре, както го бе сторил за мен.