Лиан Хърн - Възмездието

По леките шумове и промяната на усещането за въздуха прецених, че е стигнал до леглото. Вече имах чувството, че усещам мириса му, но това не беше точно миризма на мъж. Нима Кикута бяха изпратили срещу мен жена или дете? За миг изпитах отвращение, че трябва да убия дете, определих къде би трябвало да е носът, и пристъпих напред.

Сключих пръсти около гърлото му, напипвайки пулса. Можех просто да стисна и да го убия намясто, но щом обхванах врата, си дадох сметка, че наистина беше детски. Отхлабих хватката си — той бе напрегнал всичките си мускули, за да създаде у мен илюзията, че е по-едър, отколкото беше в действителност. Усещайки, че отпуснах пръсти, преглътна и каза припряно:

— Владетелю Такео. Фамилията Муто искат примирие.

Хванах му ръцете, накарах го да отвори длани, отнех му един нож и гаротата, която бе скрил в дрехите си, стиснах носа му, така че да бъде принуден да отвори уста, и проверих дали в нея няма игли или отрова. Сторих всичко това в мрака и той се подчини без съпротива. После викнах на Широ да донесе лампа от кухнята.

Когато видя натрапника, той замалко не изпусна лампата.

— Как е влязъл? Не е възможно! — искаше да напердаши момчето, но аз го спрях.

Обърнах ръцете на момчето с дланите нагоре и видях отчетливата линия, която ги пресичаше. Зашлевих го през лицето.

— Какви са тези лъжи за Муто, когато имаш белезите на Кикута?

— Аз съм син на Муто Шизука — каза той тихо. — Майка ми и учителят Муто пристигнаха да ти предложат примирие.

— Тогава защо си дошъл ти? Не съм свикнал да преговарям с хлапета.

— Исках да видя дали ще успея — отвърна той, запъвайки се за първи път.

— Значи майка ти не знае, че си тук? Замалко да те убия! Тогава какво щеше да стане с примирието? — зашлевих го отново, но вече не тъй силно. — Идиот такъв! — дадох си сметка, че звучах точно като Кенджи. — Кой си — Зенко или Таку?

— Таку — прошепна момчето.

Значи по-малкият, заключих.

— Къде е Шизука?

— Съвсем наблизо. Да ви заведа ли?

— В някой приличен час на деня може би.

— Вече трябва да се връщам — каза той напрегнат. — Тя наистина ще се ядоса, когато разбере, че ме няма.

— Така ти се пада. Не помисли ли за това, преди да изчезнеш?

— Понякога забравям да мисля — призна той, показвайки разкаяние. — Приисква ми се да опитам нещо ново и просто го правя.

Потиснах желанието си да прихна.

— Ще те вържа и ще останеш тук до сутринта. После ще отидем да видим майка ти.

Наредих на Широ да донесе някакво въже и овързах момчето, след което наредих на един от посрамените стражи да не откъсва очи от него. Таку изглеждаше примирен с положението си на затворник… даже твърде примирен. Според мен беше сигурен, че ще успее да избяга, а аз исках да поспя. Казах му да ме погледне. Той се подчини с известна неохота; почти незабавно очите му се обърнаха назад и клепачите му се спуснаха. Каквито и да бяха дарбите му — а аз бях убеден, че са значителни, — не владееше защита срещу съня на Кикута.

„Това е нещо, което мога да го науча“, улових се да си казвам точно преди и аз да се предам на съня.

Когато се събудих, момчето все още спеше. Известно време изучавах лицето му. Не виждах прилика с мен или с фамилията Кикута; приличаше най-вече на майка си, но се долавяше и някакъв вятър от бащата. Ако синът на Араи се бе озовал в ръцете ми… ако Муто наистина искаха да сключат с мен примирие. Едва когато започна да ме залива облекчение, осъзнах колко дълбок бе страхът ми от срещата с моя стар учител Кенджи и от нейния резултат.

Таку продължаваше да спи. Това не ме притесняваше. Знаех, че рано или късно Шизука щеше да дойде да го потърси. Закусих скромно с Широ и седнах на верандата с плановете на крепостта Хаги, запаметявайки подробностите, докато я чаках.

Макар че бях нащрек за появата й, когато я разпознах, беше стигнала почти до къщата. Беше ме видяла, но щеше да ме подмине, ако не я бях извикал.

— Ей, ти! — не исках да произнасям името й.

Тя спря и заговори, без да се обръща:

— Аз ли, господарю?

— Ела вътре, ако искаш да намериш онова, което търсиш.

Тя дойде до къщата, изу сандалите си на верандата и сведе глава в дълбок поклон пред мен. Без да кажа нищо, влязох вътре. Тя ме последва.

— Отдавна не сме се виждали, Шизука.

— Братовчеде. Само гледай да не си му сторил нещо.

— Замалко не го убих, малкия глупак. Трябва по-добре да се грижиш за него.

Взряхме се един в друг.

— Предполагам, че трябва да те претърся за оръжие — рекох. Бях изключително доволен да я видя и се почувствах изкушен да я прегърна, но не желаех да получа нож между ребрата.