Лиан Хърн - Възмездието

Широ и семейството му — съпругата му, двете му дъщери и зетьовете му — ни накараха да се почувстваме уютно в току-що ремонтираната част от къщата. Споделиха с нас вечерята си, а после двамата с Макото отидохме да пийнем вино с Араи. Настроението беше весело, дори буйно — Араи очевидно бе убеден, че последната крепост на противника щеше да рухне в най-скоро време.

А после какво? Не исках да се замислям твърде много за бъдещето. Араи държеше да ме види установен в Хаги, където щях да убедя Отори да сключат съюз с него; вярвах, че той искрено желаеше чичовците на Шигеру да си получат заслуженото наказание. Но все още се надявах да си върна съпругата и ако бе предопределено да управлявам от море до море, на някакъв етап щеше да ми се наложи да се изправя и срещу Араи. Засега обаче бях дал клетва да му служа предано…

Пих необуздано, посрещайки с охота резливата утеха на виното с надеждата поне за известно време да замъгли мислите ми.

Нощта бе кратка. Далеч преди разсъмване първите войници на Араи вече се суетяха наоколо, подготвяйки се за дългото пътуване. Докато настъпи часът на дракона 19 19 От 7,00 до 9,00 часа сутринта. — Б.пр. , те всички бяха поели на път и за известно време градът отново потъна в тишина, докато на сутринта отново бе огласен от звуците на възстановителните дейности. Сакаи и Хироши бяха прекарали нощта при конете — и то за щастие, както се оказа, тъй като двама войници независимо един от друг се бяха опитали да потеглят с Шън за възмущение на Хироши, твърдейки, че конят е техен. Изглежда, репутацията му бе пораснала с моята.

Прекарах деня в планиране. Подбрах мъжете, които можеха да плуват или имаха някакви познания за кораби и море — всичките Отори, както и някои от местните, които се бяха присъединили към нас след пристигането ни на крайбрежието. Прегледахме броните и оръжията и снабдихме моряците с най-доброто. Пратих копиеносци до гората да отсекат тояги и прътове за мъжете, които щяха да тръгнат с Кахей. Всички останали получиха нареждане да помогнат във възстановителната работа след бурята или в прибирането на оцелялата реколта. Макото тръгна за крайбрежието, за да се свърже с Рьома и да запознае Терада с подробностите на нашия план. Походът на Араи по суша щеше да отнеме два пъти повече време от нашето пътуване по море, тъй че ние разполагахме с достатъчно време да се подготвим напълно.

За мое облекчение жителите на града наистина разполагаха с тайни складове, оцелели от набезите на гладните воини на Араи, и сега с готовност ги споделиха с нас. Толкова жертви бяха сторени за мен; толкова се залагаше на тази отчаяна атака. А какво щеше да се случи през зимата? Нима тези непрестанни битки за власт щяха да обрекат хиляди хора на глад?

Не можех да мисля за това. Бях взел своето решение. Бях длъжен да го следвам.

Онази нощ седяхме с Широ и зетьовете му и разговаряхме за градеж. Те не само бяха работили по къщата на владетеля Шигеру, а и бяха построили повечето къщи в Хаги и бяха свършили цялото дърводелство по крепостта на Хаги. Начертаха ми планове на вътрешността, допълвайки онова, което си спомнях от деня на осиновяването ми в клана Отори. Даже нещо повече — разкриха ми тайните подове, капаците и скритите отделения, които бяха изградили по заръка на Масахиро.

— Изглежда като къща на Племето.

Дърводелците се спогледаха многозначително.

— Е, може някои хора да са помогнали в проекта — рече Широ, докато наливаше още вино.

Легнах да спя, размишлявайки за Кикута и за връзките на Племето с владетелите Отори. Дали и сега не ме чакаха в засада, знаейки, че няма защо да ме преследват повече, тъй като аз самият щях да отида при тях? Не бяха минали много седмици от последния им опит да ме убият тук, в този район, и спях леко, често изплувайки от съня, за да чуя звуците на есенната нощ и на спящия град. Бях сам в малка стая в задната част на къщата; Широ и семейството му се намираха в съседните помещения. Собствените ми стражи бяха отвън на верандата, а във всяка къща нататък по улицата имаше кучета. Би трябвало да е невъзможно да ме доближи външен човек. При все това някъде в най-тъмната част на нощта се събудих от неспокойна дрямка, усетил в стаята нечие дишане.

Нямах съмнение, че е нападател, защото, който и да беше, дишаше по онзи бавен, почти недоловим начин, на който бях обучен. Но в дишането имаше нещо различно — беше леко и не идваше от там, откъдето бих очаквал у един мъж. Не виждах нищо в плътния мрак, но незабавно станах невидим, тъй като натрапникът можеше да има по-добро нощно виждане от мен. Измъкнах се безшумно от постелята и клекнах в ъгъла на стаята.