Лиан Хърн - Възмездието

В сянката на керемидения покрив върху петите си бе седнал някакъв мъж — изглеждаше невзрачен в избелелите си синьо-сиви одежди и на пръв поглед не носеше оръжие. До него седеше момче на около дванайсет години. Щом ме видяха, двамата се изправиха бавно. Аз кимнах:

— Елате горе.

Кенджи изу сандалите си и пристъпи на верандата.

— Изчакай тук — рекох. — Нека момчето дойде с мен — влязох вътре със Зенко, където Таку продължаваше да спи. Извадих гаротата на Таку и наредих на стражите да удушат и двете момчета, ако някой се опиташе да ме нападне. Зенко не каза нищо и не прояви никакви признаци на страх. Видях колко приличаше на Араи. После се върнах при своя учител.

Щом се озовахме в къщата, и двамата седнахме. За момент вперихме един в друг изучаващи погледи, след което Кенджи се поклони и каза по своя ироничен начин:

— Владетелю Отори.

— Муто — отвърнах. — Таку също е в съседната стая. Двамата с брат му ще умрат незабавно, ако върху мен бъде извършено покушение.

Кенджи изглеждаше състарен. Върху лицето му бе изписана умора, която по-рано не се забелязваше. Косите по слепоочията му бяха почнали да сивеят.

— Не желая да ти сторя зло, Такео — видя, че се намръщих, и се поправи с известно нетърпение: — Владетелю Отори. Може би няма да ми повярваш, но никога не съм го искал. И го заявих съвсем искрено онази нощ в дома на Шигеру, когато се заклех да те закрилям, докато съм жив.

— Избрал си странен начин да изпълняваш обещанията си.

— Мисля, че всички знаем какво означава да си разкъсван от несъвместими задължения. Можем ли да загърбим всичко това сега?

— Бих се радвал повече да не сме врагове — говорех с по-голяма студенина, отколкото изпитвах, принуден от всичко, което се бе случило между възрастния ми учител и мен. Дълго време го смятах отчасти отговорен за смъртта на Шигеру; сега ненавистта ми бе смекчена от скръбта по покойната Юки. Поведението ми към Юки далеч не ме изпълваше с гордост, а освен това стоеше и въпросът за детето — за моя син и негов внук.

Кенджи въздъхна.

— Положението стана непоносимо. Какъв е смисълът да се унищожим взаимно? Първоначално причината Кикута да те изискат бе желанието им да запазят и да развият талантите ти. Ако е имало някой, дето е плюл срещу вятъра, това бяха те! Знам, че разполагаш с архива на Шигеру. Не се съмнявам, че можеш да нанесеш съкрушителен удар на Племето.

— Значи ми предлагаш помощта на Племето, за да не го унищожа ли? — попитах. — Как ще ми гарантираш предаността на всеки член? Можеш ли да поемеш подобна отговорност?

— Мога да гарантирам за всички освен за фамилията Кикута. Те никога няма да се помирят с теб — замълча за миг и после довърши мрачно: — Нито аз с тях.

— Много съжалявам за смъртта на дъщеря ти. Обвинявам се жестоко за кончината й. Нямам извинение за себе си. Иска ми се само да заявя, че ако можех да изживея живота си повторно, щях да постъпя по различен начин.

— Не виня теб — каза Кенджи. — Юки те избра. Обвинявам себе си, защото сам я възпитах да вярва, че разполага с повече свобода, отколкото имаше в действителност. Откакто тя ти донесе Джато, Кикута почнаха да се съмняват в нейната преданост. Страхували са се, че ще повлияе на детето. Синът ти трябва да те мрази, нали разбираш? Кикута са много търпеливи. А Юки не изпитваше омраза към теб и никога нямаше да те намрази. Тя винаги заставаше на твоя страна — той се усмихна скръбно. — Много се ядоса, когато те откарахме в Инуяма. Каза ми, че никога няма да успеем да те задържим против волята ти — усетих издайническо парене в ъгълчетата на очите си. — Тя те обичаше — каза Кенджи. — Може би и ти щеше да се влюбиш в нея, ако вече не беше срещнал владетелката Ширакава. И затова се обвинявам. Всъщност аз уредих срещата ви; аз те наблюдавах как се влюбваш в нея по време на тренировките. Защо, не знам. Понякога си мисля, че по време на онова пътуване всички бяхме под въздействието на някаква магия…

И аз си го бях мислил, спомняйки си проливния дъжд, силата на страстта ми към Каеде, безумието на набега ми в крепостта на Ямагата, пътя на Шигеру към смъртта…

— Може и да ми се ще събитията да се бяха стекли другояче, Такео, но не те обвинявам, нито изпитвам към теб някаква неприязън — този път не го упрекнах за фамилиарността му. Той продължи и вече пак звучеше като моя някогашен учител. — Често действаш като безумец, но съдбата, изглежда, те използва за някаква своя цел, а и двамата в известен смисъл сме обвързани един с друг. Готов съм да ти поверя Зенко и Таку като свидетелство за верността ми.