Лиан Хърн - Разгромът

Първата клетва, която трябваше да положат тези избрани воини, бе да не убиват нито едно живо същество — нито комар, нито заек, нито човек — дори в защита на собствения си живот. Кенджи смяташе това за лудост, спомняйки си твърде ясно множеството случаи, когато бе забивал острие в нечия артерия или сърце, бе усуквал гарота, бе слагал незабелязано отрова в чаша или дори в отворената уста на спящ. Колко пъти? Отдавна бе загубил броя им. Не изпитваше угризения заради онези, които бе пратил в отвъдното — рано или късно всички трябваше да умрат, — но си даваше сметка за куража, необходим да се изправиш пред света невъоръжен, и осъзнаваше, че решението да не убиваш можеше да се окаже далеч по-трудно от готовността да отнемеш чужд живот. Той не беше неподвластен на покоя и духовната мощ на Тераяма. Напоследък най-голямото му удоволствие бе да придружава Такео по време на посещенията му там и да прекарва известно време с Мацуда и Макото.

Знаеше, че краят на собствения му живот наближава. Беше стар; здравето и силите му бяха на изчерпване, а и вече месеци наред го мъчеше слабост в дробовете, даже често се случваше да храчи кръв.

И така, Такео бе успял да опитоми и Племето, и воините; само от фамилията Кикута продължаваха да му се противопоставят — не само се опитваха да го премахнат, но и организираха чести нападения през границата, дирейки съюз с недоволни воини и предизвиквайки суматоха чрез пускане на слухове, нападения и убийства напосоки, грабежи и палежи.

Такео заговори отново, този път по-сериозно:

— Последното покушение ме разтревожи повече от предишните, защото бе насочено не срещу мен, а срещу семейството ми. Ако жена ми или децата ми загинат, това би унищожило както мен, така и Трите провинции.

— Предполагам, че целта на Кикута е именно тази — отбеляза меко Кенджи.

— Дали някога ще се откажат?

— Акио — никога. Омразата му към теб ще секне само с неговата смърт… или с твоята. В края на краищата целият му съзнателен живот е посветен на тази цел — лицето на Кенджи застина, а устните му се извиха в мрачна усмивка. Той отпи отново. — Но Госабуро е търговец, практичен и трезв по природа; едва ли е готов да загуби къщата си в Мацуе и търговията си, още повече децата си… Ето, големият му син е мъртъв, а малкият и дъщерята са ти в ръцете. Може би ще успеем да му окажем известен натиск.

— Точно за това си мислех. Ще ги задържим до пролетта и тогава ще видим дали баща им е готов да преговаря.

— А междувременно може да успеем да изтръгнем от тях някаква полезна информация — изсумтя Кенджи. Такео го изгледа над ръба на чашата си. — Добре, добре, забрави, че съм го казал — възкликна недоволно старецът. — Но си е глупост да не използваш методите на врага си — той поклати глава. — Обзалагам се, че и досега спасяваш пеперудите от пламъка на свещта. Тази мекота се оказа неизкоренима.

Такео посрещна думите му с лека усмивка, но не каза нищо. Беше трудно да промени онова, на което бе обучаван като дете. Възпитанието му сред Скритите бе изградило у него дълбока непримиримост към отнемането на човешки живот. Но след шестнайсетата си година той бе тласнат от съдбата по пътя на воина — бе станал наследник на велик клан и сега оглавяваше Трите провинции; беше му се наложило да усвои пътя на меча. Освен това Племето, както и самият Кенджи го бяха обучили да убива по множество начини и той се бе опитал да превъзмогне естествената си състрадателност. В борбата си да отмъсти за смъртта на Шигеру и да обедини Трите провинции в мир бе прибягвал до насилие безброй пъти, за много от които съжаляваше дълбоко. Мина време, докато се научи да поддържа в равновесие безпощадността и състраданието, докато богатството, стабилността и законността в провинциите се превърнаха в желани заместители на сляпата мощ в конфликтите между клановете.

— Ще ми се отново да видя момчето — рече Кенджи рязко. — Може да се окаже последният ми шанс — той погледна изпитателно Такео. — Взе ли решение, какво да правиш с него?

Такео поклати глава:

— Не ми се ще да избързвам с решението. Какво бих могъл да сторя? Вероятно фамилията Муто… и ти лично… бихте желали да си го получите обратно?

— Разбира се. Но Акио е казал на съпругата ми, която се е свързала с него преди смъртта си, че по-скоро би убил момъка със собствените си ръце, отколкото да го върне… било то на Муто, или на теб.

— Горкото момче. Какво ли възпитание е получило! — възкликна Такео.

— Е, начинът, по който Племето възпитава децата си, е твърде суров — отвърна Кенджи.