Лиан Хърн - Разгромът

— Не го пипай! — извика Шигеко към майка си. — Мики, колко са мъжете?

— Двама — викна Мики в отговор. — И имат ножове!

В този миг Шигеко ги видя. Те се появиха от въздуха и се устремиха към тях. Тя изкрещя предупредително и извади пръчката.

— Ще убият мама! — изпищя Мики.

Но Каеде вече бе нащрек след първия вик на Шигеко. Мечът блесна в ръката й. Жената с даровете запрати подноса в лицето й и измъкна собственото си оръжие. Но Шизука, която също бе въоръжена, се хвърли напред, озова се до Каеде, отклони първия удар, изби оръжието от ръцете на нападателката и се обърна, за да посрещне мъжете. Каеде сграбчи нападателката, събори я на земята и я прикова там.

— Мая… в устата й… — викна Шизука. — Не й позволявай да погълне отрова…

Нападателката се мяташе и риташе, но Мая и Каеде насила отвориха устата й и мушвайки пръсти вътре, Мая успя да напипа отровното топче и да го измъкне.

Със следващия си удар Шизука посече единия от мъжете; кръвта му плисна по стъпалата и пода. Шигеко удари другия отстрани по врата, както й бе показал Гемба, и когато той се олюля, мушна пръчката между краката му, право в слабините му. Мъжът се сгърчи на две и повърна от болката.

— Не ги убивай — викна тя на Шизука.

Раненият обаче побягна и се шмугна в тълпата. Стражите се втурнаха подире му, но не успяха да го спасят от разгневеното множество.

Шигеко бе не толкова слисана от нападението, колкото удивена от наглостта и нескопосаността му. Смяташе, че наемните убийци са смъртно опасни, но когато стражите влязоха в двора да завържат двамата оцелели с въжета и да ги отведат, тя зърна лицата им на светлината на фенерите.

— Та те са съвсем млади! Немного по-големи от мен!

Очите на нападателката срещнаха погледа й. Шигеко никога нямаше да забрави струящата от тях омраза. За първи път се биеше срещу хора, които истински желаеха смъртта й. Даде си сметка, че бе на ръба да отнеме човешки живот, и почувства облекчение, а същевременно и благодарност, че се бе опазила от убийство.

— Деца са на Госабуро — заяви тутакси Такео, спирайки поглед върху тях. — Виждал съм ги преди много години в Мацуе, тогава бяха още невръстни.

Имената им бяха вписани в родословието на фамилията Кикута и добавени в архива на Племето, който Шигеру бе събрал преди смъртта си. Момъкът бе по-малкият син и се казваше Юзу, а момичето — Уме. Мъртвият — Кунио — бе най-големият и един от младежите, с които Такео се бе упражнявал навремето.

Беше първият ден от годината. Заловените бяха доведени в негово присъствие в една от стражниците, които се намираха на най-ниското ниво на крепостта Инуяма. Бяха коленичили пред него с побелели от студ, но безизразни лица. Бяха овързани здраво, с ръце на гърба, по всяка вероятност бяха гладни и жадни, но въпреки това без белези от приложеното върху тях насилие, увери се лично Такео. Сега той трябваше да реши какво да стори с тях.

Първоначалният гняв, предизвикан от нападението срещу семейството му, бе отстъпил място на надеждата, че възникналото положение може по някакъв начин да се използва в негов интерес, че този пореден провал, предхождан от множество по-раншни, може най-накрая да убеди фамилията Кикута, които го бяха осъдили на смърт преди години, да се откажат и да се съгласят на някакво примирие.

„Явно съм станал снизходителен към тях, помисли си Такео. Явно съм се смятал за неуязвим, защитен от атаките им… не допусках, че ще се опитат да ме ударят чрез семейството ми.“

Спомняйки си думите, които бе изрекъл пред Каеде предния ден, усети, че го залива нова вълна на страх. Съзнаваше, че не бе по силите му да преживее загубата й…

— Казаха ли нещо? — обърна се той към Муто Таку, малкия син на Шизука.

Баща му бе Араи Дайичи — велик военачалник, съюзник и противник на Такео. По-големият брат — Зенко, бе наследил бащините си земи на Запад, Такео щеше да възнагради и Таку по подобен начин, но младият мъж бе отказал, заявявайки, че не се нуждае от земи и почести. Предпочиташе да работи с Кенджи — вуйчо на майка му — в управляването на мрежата от шпиони и информатори, която Такео бе изградил в Племето. Вече бе на двайсет и шест и бе женен за момиче от клана Тохан, от което се бе сдобил със син и дъщеря. Хората проявяваха склонност да го подценяват, което го устройваше. Приличаше на фамилията Муто по външност и телосложение и на Араи по смелост и дързост, а като цяло, изглежда, намираше живота за забавно и приятно приключение.