Лиан Хърн - Разгромът

— Недей — рече тя. — Толкова са грозни.

Той знаеше, че Каеде така и не бе успяла да преодолее загубата на красивите си дълги коси, нито белезите по тила си, накърнили пословичната й красота, някогашен обект на легенди и суеверия. Той обаче не виждаше обезобразяването, а само нарасналата уязвимост на съпругата си, която я правеше още по-прекрасна в собствените му очи.

— Харесва ми. Все едно е перука на актьор. Придава ти вид едновременно на мъж и на жена, на възрастен човек и на дете…

— Тогава и ти трябва да оголиш пред мен своите белези — тя смъкна копринената ръкавица, която Такео обикновено носеше на дясната си ръка, и поднесе към устните си обезобразените остатъци от пръстите му. — Нараних ли те днес следобед?

— Не. Усетих само тъпа болка… всеки удар разтърсва ставите и почват да болят — след което добави с приглушен глас: — И сега изпитвам болка, но по друга причина.

— Нея поне мога да излекувам — прошепна тя, притегли го, обви го с тялото си и се разтопи в нежност, наслаждавайки се на познатия допир на кожата му, на косите му, на мириса му и на поредната среща с непознатото, което се съдържаше във всеки техен любовен акт.

— Ти винаги ме лекуваш — каза той по-късно. — Караш ме да се чувствам цялостен.

Тя лежеше в обятията му, положила глава на рамото му. Погледът й се плъзна из стаята. Лампите в железните стойки пръскаха светлина, но зад капаците на прозорците небето бе потъмняло.

— Може би сме създали син — рече тя, без да може да потисне копнежа в гласа си.

— Надявам се да не е така! — възкликна той. — На два пъти децата ми едва не ти костваха живота. Нямаме нужда от син — продължи вече по-меко. — Имаме си три дъщери.

— Някога казах същото на баща си — призна Каеде. — Смятах, че мога да се равнявам на всяко момче.

— Шигеко със сигурност може — отвърна Такео. — Тя ще наследи Трите провинции, а след нея децата й ще…

— Децата й! Та тя самата е още дете, макар че вече е достатъчно голяма, за да бъде сгодена. Кого ли ще й изберем за жених?

— Няма защо да бързаме. Тя е награда, скъпоценен камък, безценен дар… Няма да я дадем евтино.

Каеде се върна на предишната тема, сякаш тя не й даваше мира.

— Копнея да те даря със син…

— Въпреки собственото си наследство и примера на владетелката Маруяма?!? Все още говориш като дъщеря от семейство на воин.

Мракът и тишината около тях я подтикнаха да изрече и по-големите си тревоги:

— Понякога си мисля, че близначките са пресушили утробата ми. Струва ми се, че ако не се бяха родили, щях да се сдобия със синове.

— Твърде много се вслушваш в приказките на разни суеверни баби!

— Вероятно си прав. Но какво ще стане с по-малките ни дъщери? Едва ли биха станали наследници, дори и Шигеко да я сполети нещо лошо, да не дава Бог! И за кого ще се омъжат? Няма семейство на благородник или воин, което би приело близначка, камо ли такава, осквернена… прости ми… чрез кръвта на Племето и смятаните за магьосничество способности…

Такео не можеше да отрече, че същите мисли често терзаеха и него, но той се опитваше да ги прогони. Момичетата бяха още невръстни — кой можеше да знае каква съдба ги очаква?

След миг Каеде добави тихо:

— Може пък вече да сме твърде стари. Всички се питат защо не си вземеш втора съпруга или наложница, с която да имаш още деца.

— Желая една-единствена съпруга — отвърна той сериозно. — Каквито и чувства да съм проявявал, каквито и роли да съм приемал, любовта ми към теб е истинска и безпрекословна и никога няма да деля постеля с друга. Казвал съм ти, дадох клетва пред Канон, богинята на милосърдието в Охама. Не съм я нарушил шестнайсет години, няма да го сторя и оттук насетне.

— Струва ми се, че бих умряла от ревност — призна Каеде. — Но моите чувства са нищо в сравнение с потребностите на страната.

— Вярвам, че нашият съюз в любов е основата за доброто ни управление. Никога няма да сторя нещо, което да го наруши — той отново я привлече към себе си и прокара нежно пръсти по обезобразения й от пожара врат, усещайки грапавините, оставени от пламъците. — Докато сме заедно, страната ни ще бъде мирна и силна.

Каеде промълви сънено:

— Помниш ли, когато се разделихме в Тераяма? Ти се взря в очите ми и ме приспа. Никога не съм ти признавала, но тогава сънувах Бялата богиня, която ми каза: „Бъди търпелива, той ще дойде за теб.“ После при Свещените пещери отново чух гласа й, който изрече същите думи. Единствено това ме крепеше по време на пленничеството ми в имението на владетеля Фудживара. Там се научих на търпение. Трябваше да се науча да чакам, да не правя нищо, с което да му дам повод да ми отнеме живота. А после, вече след смъртта му, единственото място, на което ми дойде на ум да се върна, бе пак там, при Свещените пещери, при богинята. Ако ти не беше дошъл, щях да остана при нея и да й служа до края на живота си. Но ти дойде, видях те тъй слаб, все още с отровата в теб, с осакатена ръка. Никога няма да забравя онзи момент — ръката ти върху врата ми, падащия сняг, дрезгавия крясък на чаплата…