Лиан Хърн - Разгромът

— Той знае ли, че аз съм негов баща?

— Е, сигурен съм, че бих могъл да установя.

— Не си достатъчно добре със здравето за подобна мисия — рече Такео с неохота, тъй като не виждаше кого другиго би могъл да изпрати.

Кенджи се усмихна:

— Влошеното ми здраве е още една причина да отида. Ако и бездруго няма да доживея до догодина, поне можеш да ме използваш за нещо! Освен това искам да видя внука си, преди да умра. Ще тръгна, когато снеговете почнат да се топят.

Виното, угризенията и спомените развълнуваха Такео. Той се пресегна и прегърна своя някогашен учител.

— Хайде, стига! — рече Кенджи и го потупа по рамото. — Знаеш колко мразя сантименталностите. Навестявай ме по-често през зимата. Не се знае колко пъти още ще може да се напием заедно.

Момчето се казваше Хисао, беше на шестнайсет години и по външен вид приличаше изцяло на бащината си майка. Нямаше общи черти с Кикута Акио — човека, когото смяташе за свой баща, нито с истинския си баща, когото не бе виждал никога. Не притежаваше физическите белези на фамилията Муто по линия на майка си, нито на Кикута… и както ставаше все по-очевидно, нито една от техните свръхестествени способности. Слухът му не бе по-остър от слуха на връстниците му; не умееше да става невидим, нито да улавя нечие невидимо присъствие. Обучението му, започнало от най-ранно детство, го бе направило физически силен и чевръст, но той не можеше да скача и да лети като баща си, а единственият начин, по който приспиваше хора, бе чрез непреодолимата скука на своята компания, тъй като говореше рядко, а когато го правеше, изричаше думите бавно и със запъване, без искрица духовитост или оригиналност.

Акио бе главата на фамилията Кикута — най-голямата в Племето. Той бе запазил способностите и талантите, които някога всички хора са притежавали. Сега дори сред членовете на Племето тези умения бяха на изчезване. От най-ранно детство Хисао си даваше сметка за разочарованието, което предизвикваше у баща си — през целия си живот бе усещал изпитателния му поглед при всяко свое действие и бе принуден да понася бремето на надеждите, гнева и накрая — на неизбежното наказание. В Племето отглеждаха своите деца по възможно най-суровия начин, като ги обучаваха на пълно подчинение, на издръжливост в условия на жесток глад, жажда, жега, студ и болка, унищожавайки всякакви признаци на привързаност, милост и състрадание. Акио бе най-суров с Хисао — собствения му син, единственото му дете. Пред хора той никога не проявяваше към него каквото и да било разбиране или привързаност, в отношението му личеше жестокост, която изненадваше дори собствените му роднини. Но Акио бе главата на фамилията, наследник на Котаро — неговия чичо, който бе убит в Хаги от Отори Такео и Муто Кенджи по времето, когато членовете на фамилията Муто бяха скъсали всякакви връзки с Племето, съществували от древни времена, бяха предали собствения си род и бяха станали слуги на клана Отори. А като господар Акио можеше да действа така, както намереше за добре; никой нямаше право да го упреква или да проявява неподчинение.

Акио се бе превърнал в мрачен и непредсказуем човек, разяждан от скръбта и загубите в живота си, вината за които бе изцяло на Отори Такео — понастоящем върховен владетел на Трите провинции. Такео бе причината за разединението на Племето, за смъртта на легендарния и обичан Котаро, на великия борец Хаджиме и на още мнозина други. Заради него Кикута бяха подложени на жестоки гонения, принудили повечето от тях да напуснат Трите провинции и да се преместят на Север, изоставяйки своя доходен бизнес и лихварството в ръцете на Муто. Те плащаха данъци както всички обикновени търговци и благодарение на приноса им към хазната богатствата на Трите провинции нараснаха до степен, в която страната процъфтяваше, и в нея вече нямаше кой знае каква работа за шпиони освен за наетите от самия Такео, нито за наемни убийци.

Децата от фамилията Кикута спяха с насочени на запад нозе и се поздравяваха с думите: „Отори мъртъв ли е вече?“, а отговорът бе: „Още не, но скоро ще бъде.“

Мълвата гласеше, че Акио бил страстно влюбен в съпругата си Муто Юки и че нейната смърт, както и смъртта на Котаро били причината за горчивината и ожесточеността му. Смяташе се, че Юки е починала от родилна треска — бащите често несправедливо обвиняваха децата за загубата на любимата си жена, макар че това бе единственото човешко чувство на слабост, което Акио някога бе проявявал. Хисао имаше чувството, че винаги е знаел истината… че майка му е умряла, защото е била отровена. Представяше си картината така ясно, все едно я бе съзерцавал с блуждаещите си очи на пеленаче. Отчаянието и гневът на жената, мъката й, че оставя беззащитната си рожба; непреклонността на мъжа, причиняващ смъртта на единствената си любима; нейното предизвикателство и непокорство, докато поглъща топчетата извлек от самакитка, необузданата вълна от съжаление, писъците и риданията заради съзнанието, че е едва двайсетгодишна, а трябва да се прости с живота си далеч преди да е готова на това; разтърсващите мъчителни спазми; зловещото удовлетворение на мъжа, че отмъщението отчасти е осъществено; потъването в собствената му болка и породената от нея мрачна наслада, началото на падението му и решимостта да се отдаде на злото.