Лиан Хърн - Разгромът

Хисао бе убеден, че е отраснал със съзнанието за тази истина, макар че нямаше спомен, как бе стигнал до нея. Дали я бе прозрял насън, или я бе научил от нечий разказ? Спомняше си майка си по-ясно, отколкото бе възможно — знаеше, че е бил едва на няколко дни, когато тя бе преминала в отвъдното, а долавяше нечие неизменно присъствие, проникнало още тогава в начеващата му осъзнатост, което свързваше с нея. Често имаше чувството, че тя иска нещо от него, но изпитваше страх да се заслуша в желанията й, тъй като това би означавало да се отвори за света на мъртвите. Имаше чувството, че главата му ще се пръсне от болка, породена от гнева на този неудовлетворен дух и собствената му неохота да откликне на призивите му.

Тъй че той познаваше яростта на майка си и болката на баща си, което го караше да мрази Акио и едновременно с това да го съжалява, а жалостта му помагаше да понася всичко това по-лесно — не само хулите и наказанията през деня, но така също сълзите и ласките през нощта, тъмните неща, случващи се помежду им, които будеха у него и ужас, и желание, защото единствено в тези мигове някой го прегръщаше или го караше да се чувства нужен.

Хисао не бе разказал на никого как мъртвата го навестяваше, тъй че никой не знаеше за тази единствена негова дарба, която бе наследил от Племето — способност, дремеща неизявена поколения наред, още от времето на древните шамани, които притежавали умението да преминават в отвъдното като посредници между живите и покойниците. По онова време подобна дарба щеше да се отглежда и да се насърчава, а притежателят й щеше да буди страх и почит; Хисао обаче бе обект на всеобщо презрение и пренебрежение. Той не знаеше как да управлява дарбата си; виденията от отвъдното бяха мъгляви и непонятни — момъкът не владееше езотеричната образност, използвана за общуване с мъртвите, нито тайния им език, а сред живите нямаше кой да го научи на тях.

Единственото, което знаеше, бе, че този дух бе неговата майка и че тя бе станала жертва на убийство.

Той обичаше да майстори разни неща и харесваше животните, макар че се бе научил да пази в тайна тази своя слабост, тъй като веднъж, когато погали едно коте, баща му ядосано сграбчи горкото мяучещо същество и му преряза гърлото пред очите му. От време на време духът на котката също го въвличаше в своя свят и тогава сърцераздирателните й вопли зазвучаваха в ушите му тъй гръмко, че му бе трудно да повярва как така никой друг не ги чуваше. Когато отвъдните светове се отваряха, за да го поемат, главата му се пръскаше от болка и зрението му се замъгляваше. Единственото, което уталожваше болката и шума и го отвличаше от котката и от жената, бе да майстори нещо с ръце. Правеше водни колела и плашила за елени 6 6 Малка дървена конструкция от бамбук, която се задвижва от вода и издава характерен звук; някога земеделците са я използвали за предпазване на оризищата от глигани и елени; по-късно остава като декоративен елемент в традиционната японска градина. — Б.пр. също като прадядо си, когото не познаваше, сякаш умението за това му бе предадено по наследство. Можеше да издяла от дърво всякакви животни, които изглеждаха тъй живи, сякаш бяха сътворени от магия, и се очароваше от разнообразните приложения на ковачеството — изковаването на желязо и стомана, изработването на мечове, ножове и сечива…

Фамилията Кикута притежаваха редица умения в направата на оръжия, особено на онези, които се пазеха в тайна и представляваха основното въоръжение на Племето — ножове за хвърляне с най-разнообразна форма, игли, миниатюрни кинжали и какво ли не още, — но не знаеха как да изработят смъртоносното оръжие, мятащо огън, което се наричаше пушка и което Отори тъй ревниво охраняваха. Всъщност членовете на фамилията се разделяха в мнението си относно ползата от него — някои твърдяха, че то обезценява уменията и унищожава цялото удоволствие от убийството, че няма да го бъде дълго, че традиционните методи са по-надеждни; други бяха убедени, че без него фамилията Кикута ще западне и ще изчезне, тъй като дори състоянието на невидимост не бе защита срещу пушките, а за да свалят Отори от власт, Кикута трябваше да са равностойни по въоръжение.

Но всички усилия на членовете на Племето да се сдобият с пушки се бяха провалили. Отори ограничаваха употребата им до неколцина обучени мъже и всяка пушка в страната се водеше на най-строг отчет. Ако някоя се загубеше, притежателят й заплащаше с живота си. Рядко ги използваха в битки — всъщност само веднъж, с опустошителен ефект, срещу един опит на варварите с помощта на бивши пирати да установят търговски пост на един малък остров срещу южното крайбрежие. Оттогава всички варвари се претърсваха още при пристигането им, оръжията им се конфискуваха, а те самите се въдворяваха в търговското пристанище на Хофу. Но отгласите от безмилостната сеч се бяха оказали не по-малко резултатни от самите оръжия — всички врагове, в това число самите Кикута, се отнасяха към Отори с нараснало уважение и временно престанаха да се занимават с тях, полагайки тайни усилия да се сдобият с пушки посредством кражба, предателство или като успеят да ги изработят собственоръчно.