Лиан Хърн - Разгромът

— Кой е там?

Въздухът затрептя и заблещука по начин, от който винаги леко му призляваше, и пред него застана мъж на неопределена възраст и с невзрачна външност. Хисао тутакси посегна към ножа си, тъй като бе сигурен, че никога не бе виждал този човек, но така й не успя да го използва. Очертанията на мъжа се стопиха и той изчезна. Хисао усети как невидимите пръсти се сключиха около китката му, предизвиквайки незабавна парализа на мускулите, от което ръката му се отвори и ножът падна на земята.

— Няма да ти сторя зло — рече непознатият и изрече името му така, сякаш всеки ден го изричаше.

Хисао инстинктивно му повярва, а светът на майка му заля бреговете на неговия свят; усети нейната радост и болка, както и първите признаци на обичайното главоболие и замъглено зрение.

— Кой сте вие? — прошепна той и в този миг си даде сметка, че това е човек, когото майка му бе познавала.

— Виждаш ли ме? — попита непознатият.

— Не. Не мога да използвам невидимостта, нито да я улавям.

— Но ме чу да се приближавам?

— Само заради жабите. Вслушвам се в квакането им. Но не мога да чувам отдалече. Не знам някой да може от сегашните Кикута — чу собствения си глас да изрича тези думи и се удиви, че той, който обикновено бе тъй мълчалив, сега разговаряше толкова свободно с един непознат.

Мъжът възвърна очертанията си, при което лицето му се озова на една педя от лицето на Хисао, а очите му го наблюдаваха настоятелно и изпитателно.

— Значи не притежаваш никакви умения на Племето? — попита той. Хисао кимна, като въздъхна, после отмести поглед към долината. — Но си Кикута Хисао, синът на Акио? — продължи новодошлият.

— Да, а името на майка ми е Муто Юки.

Изражението на мъжа леко се промени и Хисао долови как майка му откликна с разкаяние и съжаление.

— Така си и помислих. В такъв случай аз съм твоят дядо — Муто Кенджи.

Хисао посрещна тази информация с мълчание. Болката в главата му ставаше все по-остра — Муто Кенджи бе предател, мразен от Кикута почти колкото Отори Такео, но присъствието на майка му го заля и той чу как тя извика: „Татко!“

— Какво има? — попита Кенджи.

— Нищо. Понякога много ме боли глава. Свикнал съм. Защо си дошъл тук? Ще те убият. Би трябвало да го сторя аз, но казваш, че си ми дядо, пък и много не ме бива в това — той сведе поглед към изделието си. — Предпочитам да майсторя разни неща…

„Колко странно, помисли си старецът. Не е наследил никое от уменията нито на баща си, нито на майка си.“ Обзе го разочарование и едновременно с това облекчение. „На кого ли прилича? Не е на Кикута, нито на Муто или Отори. Сигурно е като майката на Такео, жената, намерила смъртта си в деня, когато Шигеру бе спасил живота на Такео… с тази смугла кожа и едри черти…“

Кенджи изгледа със съжаление момчето пред себе си, тъй като знаеше отлично колко трудно е детството в Племето, особено за онези, които не притежаваха особени дарби. Хисао очевидно имаше някакви способности — изделието бе оригинално и с изкусна направа, а освен това в него имаше и друго. Бързият поглед, който се мярна в очите му, предполагаше, че момъкът вижда разни неща. Какво? А и тези пристъпи на главоболие… какво означаваха? Изглеждаше здрав младеж, малко по-нисък на ръст от Кенджи, но силен, с почти чиста кожа и гъсти лъскави коси, подобни на Такеовите.

— Да вървим да намерим Акио — рече Кенджи. — Имам да му кажа някои неща.

Той не си направи труда да промени чертите си, докато следваше момчето надолу по планинската пътека към селото. Знаеше, че ще го познаят — кой друг би стигнал чак дотук, избягвайки всички стражи при прохода и придвижвайки се, без да го видят или да го чуят през гората? А и бездруго Акио трябваше да знае кой е и че идва от името на Такео с предложение за примирие.

Преходът по пътеката го остави без дъх и когато спря в края на наводнените ниви да се изкашля, усети в гърлото си соления вкус на кръвта. Беше се сгорещил повече, отколкото трябваше; макар че въздухът бе още топъл, на запад слънцето вече захождаше и заникът сияеше в златисто. Дигите между нивите тънеха в пъстри багри, обсипани с диви цветя, глушник, лютиче и маргарити, а светлината се процеждаше между наскоро разлистилите се дървета. Въздухът бе изпълнен с музиката на пролетта, на птици, жаби и цикади.

„Ако ми е писано днес да е последният ден от живота ми, той не би могъл да бъде по-красив“, помисли си старецът с признателност и потърси с език капсулата с извлек от самакитка, мушната в празното място, оставено от липсващ кътник.