Лиан Хърн - Разгромът

Кенджи не подозираше за съществуването на това място до раждането на Хисао преди шестнайсет години, а после му бяха нужни още пет, за да го открие… оттогава го посещаваше от време на време, без да се страхува, че някой от жителите му ще го разпознае, а и получаваше сведения за Хисао от Таку — сина на племенницата му. Беше като повечето села на Племето — скрито в долина, подобна на тясна гънка в планинската верига, почти недостъпно, охранявано и укрепено по какви ли не начини. При първото си идване бе изненадан от броя на жителите му, които надхвърляха двеста, и впоследствие бе установил, че от фамилията Кикута бяха намирали тук убежище, откакто Такео бе започнал гоненията срещу тях на Запад. След като бе разкрил скривалището им в Трите провинции, те се бяха преместили на Север, превръщайки това уединено селце в свое седалище, недостъпно за воините на Такео, но не и за шпионите му.

Докато вървяха между ниските дървени къщи, Хисао не продума с никого и макар че няколко кучета се втурнаха нетърпеливо към него, той не се спря да ги погали. Докато стигнат до най-голямата постройка, вече ги следваше неголяма тълпа. Кенджи долавяше шепота на любопитните и вече знаеше, че са го разпознали.

Къщата бе далеч по-удобна и разкошна от жилищата наоколо, с веранда от кипарисови дъски и солидни колони от кедър. Също като светилището, което се забелязваше в далечината, покривът й бе направен от тънки дъсчици, а елегантната му извивка по нищо не отстъпваше на извивката, която можеше да се види във всяко друго провинциално имение на воин. Хисао изу сандалите си, качи се на верандата и викна към вътрешността:

— Татко! Имаме посетител!

След броени мигове се появи млада жена, която донесе вода, за да умие нозете на госта. Тълпата зад гърба на Кенджи притихна. Докато влизаше в къщата, му се стори, че долови звук, подобен на рязко поемане на въздух, сякаш цялото скупчено отвън множество ахна като един. Усети остра болка в гърдите и непреодолим порив да се изкашля. Колко бе изнемощяло тялото му! Някога можеше да изисква от него всичко. Спомни си със съжаление за предишните си умения; сегашните бяха тяхна бледа сянка. Копнееше да се освободи от тялото си, все едно бе ненужна обвивка, и да се пренесе в отвъдното, в следващия живот или там каквото го очакваше. Ако можеше някак да спаси момчето… но кой би могъл да предпази човек от пътуването, което съдбата му е предначертала още при раждането?

Всички тези мисли проблеснаха в съзнанието му, докато се настаняваше на покрития с рогозки под в очакване на Акио. Стаята тънеше в полумрак — едва успя да различи свитъка, който висеше на стената вдясно от него. Същата млада жена му донесе купичка чай. Хисао бе изчезнал, но Кенджи го чу да говори тихо в дъното на къщата. Откъм кухнята се носеше мирис на сусамово масло и той долови рязкото цвърчене на храна в тиган. После се разнесе тропот на нозе; вътрешната врата се плъзна встрани и Кикута Акио влезе в стаята, последван от двама по-възрастни мъже, единият от които възпълен и с блага външност. Кенджи знаеше, че това е Госабуро — търговецът от Мацуе, по-малкият брат на Котаро и чичо на Акио. За другия предположи, че е Имаи Казуо, за когото бе получил сведения, че се е опълчил срещу фамилията Имаи, за да остане с Кикута — роднини на съпругата му. Знаеше със сигурност, че и тримата се опитваха да го премахнат от години.

Сега се помъчиха да скрият удивлението си, че е дръзнал да се появи сред тях. Седнаха в другия край на стаята и втренчиха в него изпитателни погледи. Никой не се поклони, нито изрече поздрав. Кенджи остана безмълвен.

Накрая Акио излая:

— Остави оръжията пред себе си.

— Нямам оръжия — отвърна Кенджи. — Дошъл съм с мир.

Госабуро се изсмя рязко в израз на недоверие. Другите двама се усмихнаха, но мрачно.

— Да, като вълк през зимата — отбеляза Акио. — Казуо ще те обискира.

Казуо го приближи предпазливо и с известно неудобство.

— Простете, господарю — измънка той.

Кенджи го остави да опипа дрехите му с дългите си сръчни пръсти, които можеха да измъкнат неусетно оръжието на човек от пазвата му.

— Истина е. Няма оръжие.

— Защо си дошъл тук? — възкликна Акио. — Не мога да повярвам, че животът ти е омръзнал!

Кенджи се взря в него. Години наред бе мечтал да се изправи срещу този човек, който навремето бе женен за дъщеря му и бе сериозно замесен в смъртта й. Акио наближаваше четирийсетте — лицето му бе набраздено от бръчки, а косите му сивееха. Въпреки това личеше, че мускулите под робата му все още са железни; възрастта не го бе направила нито по-мек, нито по-благ.