Лиан Хърн - Разгромът

Дълго време двамата не проговориха. После откъм двора на храма се разнесе камбанен звън и Макото рече:

— Ела да хапнеш. Сигурно си гладен. Радвам се да те видя — двамата се изправиха и се взряха изпитателно един в друг. Бяха се срещнали за пръв път на същото това място преди седемнайсет години, Макото се бе сражавал редом с Такео в битките при Асагава и Кусахара и от дълги години бе неговият най-близък приятел. С присъщата си проницателност той веднага долови, че нещо не е наред, и попита: — Какво се е случило?

— Ще ти кажа направо: Муто Кенджи е мъртъв. Отиде при Кикута и се опита да преговаря с тях, но не се върна. Тръгнал съм към Хаги, за да съобщя скръбната вест на семейството си. Утре се връщаме в Ямагата.

— Моите съболезнования за загубата. Кенджи беше верен приятел години наред. Разбира се, че в такъв момент ще искаш да си с господарката Отори. Но трябва ли да тръгваш тъй скоро? Прости ми, но изглеждаш ужасно. Остани тук няколко дни да възстановиш силите си.

Такео се усмихна, изкушен от тази мисъл, с известна завист към Макото за вида му, който издаваше съвършено физическо и духовно здраве. Макар и на трийсет и пет, монахът имаше гладко и спокойно лице, а очите му излъчваха топлина и благост. Цялото му поведение говореше за ведър дух и вътрешна хармония. Такео знаеше, че и другият му стар приятел Мийоши Гемба щеше да изглежда по същия начин, както и всички, поели по Пътя . Изпита известно съжаление, че пътят, който той бе призован да следва, бе тъй различен. Както винаги, когато посещаваше Тераяма, си представи как един ден ще се оттегли там и ще се посвети на рисуване и подредба на градини като великия художник Сешу 12 12 Псевдоним на Тойо Ода (1420–1506), японски дзенбудистки монах и художник, изявен майстор от пейзажистката школа. — Б.пр. ; щеше да подари Джато — меча, с който никога не се разделяше, макар че не го бе използвал в бой от години — на храма и щеше да се откаже от живота си на воин и властелин. Щеше да се отрече под клетва от отнемането на живот, да се откаже от властта върху живота и смъртта на всеки човек, с която понастоящем разполагаше в земите си, да се освободи от мъчителния товар на решенията, която тази власт изискваше.

Обгърнаха го познатите звуци на храма и на планината. Той съзнателно откри дверите на своя слух и остави шумът да го залее — с далечния плисък на водопада, с ромона на молитвите от главната зала, с гласа на Сунаоми от помещението за гости, с тихия зов на ястребите откъм върхарите. На близкия клон кацнаха две врабчета; сивото им оперение се открои на фона на тъмния листак и на приглушената светлина. Представи си как щеше да ги нарисува. Но нямаше кой друг да поеме ролята му, не беше възможно просто да я изостави.

— Добре съм — каза. — Понякога пия, за да притъпя болката. Ишида ми даде някаква нова отвара, но тя ме упойва и няма да я използвам често. Ще останем само една нощ; исках синът на Араи да види храма и да се запознае с теб. Той ще живее със семейството ми. Може да го пратя тук след година-две.

Макото повдигна вежди:

— Зенко да не създава проблеми?

— Дори повече от обикновено. Освен това на Изток има нови събития, за които искам да ти разкажа. Трябва да обмисля отговора си много внимателно. Може би дори ще се наложи да пътувам до Мияко. Ще говорим за това по-късно. Как е игуменът Мацуда? Надявам се да получа и неговия съвет.

— Все още е с нас. Почти не яде, изглежда, и не спи. Сякаш вече е наполовина в отвъдното. Но мисълта му е ясна както винаги, даже по-ясна, чиста като планинско езеро.

— Де и моите да бяха такива — рече Такео, когато се обърнаха, за да поемат обратно към храма. — Но те по-скоро приличат на рибарник — десетки идеи и проблеми, които се лутат и се блъскат в главата ми и се борят за вниманието ми…

— Трябва да се стараеш да установяваш покой в съзнанието си, при това ежедневно — отбеляза Макото.

— Единствените умения за медитация, които владея, са усвоените от Племето, а тяхната цел е малко по-различна!

— При все това често си мисля, че уменията, присъщи на теб и на други членове на Племето, не са толкова различни от онези, които ние сме придобили чрез самодисциплина и себепознание.

Такео не беше на същото мнение — никога не бе виждал Макото или неговите ученици да стават невидими например или да използват свой фалшив образ. Усети, че Макото бе доловил недоверието му, и изпита съжаление.

— Нямам време за това, а и обучението ми в тази насока е твърде оскъдно. И бездруго не съм сигурен, че ще ми помогне. Макар и понастоящем да не съм във война, все пак съм ангажиран с управлението.