Лиан Хърн - Разгромът

— Идната година може би, когато снегът се стопи — каза Мацуда. — Няма защо да бързаш.

— Това им предоставя повече от девет месеца, за да сформират армия!

— Но ги отпуска и на теб, за да подготвиш посещението си — рече Макото. — Смятам, че трябва да се явиш там в цялото си великолепие и да занесеш прекрасни дарове.

— Дъщеря ти също ще разполага с достатъчно време, за да се подготви — добави Гемба.

— Тази година навърши петнайсет. Вече е достатъчно голяма, за да бъде сгодена.

Тази мисъл го изпълни с безпокойство — за него тя си беше дете. А и кой щеше да е достатъчно подходящ да стане неин съпруг?

— Това също може да се окаже твое преимущество — отбеляза полугласно Макото.

— Междувременно Шигеко трябва да усъвършенства ездата си, както и стрелбата с лък — заяви Гемба.

— Едва ли ще има възможност да покаже тези свои умения в столицата — възрази Такео.

— Ще видим — каза Гемба и се усмихна по своя загадъчен начин. — Не се тревожи — добави, сякаш бе забелязал възобновеното раздразнение на Такео. — Ще дойда с теб и нищо лошо няма да й се случи — после заяви с внезапна проницателност: — Дъщерите, които имаш, заслужават повече внимание от синовете, които нямаш.

Думите му прозвучаха като упрек и го жегнаха, тъй като Такео се гордееше с факта, че дъщерите му получаваха нужното обучение и тренировки, предназначени за момчетата — Шигеко по пътя на воина, а близначките — в уменията, присъщи на Племето. Той стисна устни и отново се поклони пред Мацуда. Старецът го подкани с жест да се приближи и го пое в крехките си обятия. Не каза нищо, но Такео внезапно осъзна, че Мацуда се сбогува с него, че това е последната им среща. Отдръпна се леко, само колкото да се взре в очите на възрастния свещеник. „Мацуда е единственият човек, който спокойно среща погледа ми, помисли си. Единственият неуязвим за неустоимия сън на Кикута.“

Сякаш прочел мислите му, Мацуда рече:

— Оставям след себе си не един, а двама стойностни… повече от стойностни наследници. Не си пилей времето да скърбиш за мен. Знаеш всичко, което трябва да знаеш. Просто се опитай да не го забравяш.

Тонът му съдържаше същата смесица от обич и раздразнение, която бе използвал, докато го бе обучавал на изкуството да борави с меч. За пореден път Такео трябваше да примигне, за да възпре сълзите си.

Макото го съпроводи до помещението за гости и докато вървяха, рече тихо:

— Помниш ли как отиде сам в Ошима, в бърлогата на пиратите? Мияко не може да крие повече опасности!

— Тогава бях млад и безстрашен. Не вярвах, че някой може да ме убие. Сега съм стар, сакат и познавам страха — не се страхувам за собствения си живот, а за децата си, за съпругата си, за земята и за народа си и за това, че ще умра и ще ги оставя без закрила.

— Затова е по-добре да забавиш ответните си действия — не избързвай, прати ласкателни слова, дарове и обещания. Сам знаеш, че винаги си бил необуздан — всичко, което правиш, е белязано от невъздържаност.

— Защото знам, че животът е кратък. Разполагам с твърде малко време да постигна онова, което ми повелява дългът.

Той заспа, размишлявайки за чувството на неотложност, което го бе движило през по-голямата част от живота му, и сънува, че е в Ямагата, в онази нощ, когато се бе изкатерил в крепостта и бе сложил край на страданията на изтезаваните Скрити. Пак се движеше с неизчерпаемото търпение на Племето, през една нощ, която изглеждаше безкрайна. Кенджи го бе научил по собствена воля да забавя или да забързва хода на времето. Видя в съня си как светът се променя съобразно със собствените му възприятия, и се събуди с усещането, че някаква загадка му се е изплъзнала, с особено въодушевление и като по чудо все така без болки.

Почваше да се развиделява. Такео не долавяше трополене на дъждовни капки, а само първи птичи трели. Сунаоми седна в постелята си и се втренчи в него.

— Чичо? Ти си буден? Може ли сега да излезем и да видим хоо ?

Васалите на Араи бяха прекарали цялата нощ, бдейки отвън, макар и Такео да ги бе уверил, че Сунаоми е вън от всякаква опасност. Сега те скочиха на крака, помогнаха на младия си господар да обуе сандалите си и го последваха, когато Такео го поведе към главната порта. На разсъмване тя вече не се залостваше и наоколо нямаше никой. Стражите бяха отишли да закусват. Излязоха през нея, завиха вдясно и поеха по тясната пътека, която минаваше покрай външните зидове на храма и нагоре по стръмния склон на планината.