Лиан Хърн - Разгромът

Макото се усмихна.

— Тук се молим за теб непрестанно.

— Предполагам, че е от значение! Сигурно мирът, който цари вече близо петнайсет години, се пази от вашите молитви.

— Убеден съм — отвърна Макото невъзмутимо. — Нямам предвид някакви празни молитви или безсмислено припяване, а духовното равновесие, което поддържаме тук. Използвам думата „поддържаме“, за да подчертая мишците и силата, които се изискват; силата на стрелеца, нужна да извие лъка, или на гредите в камбанарията, за да издържат тежестта на камбаната…

— Мисля, че си прав. Виждам разликата у воините, които следват учението ви — каква самодисциплина, какво състрадание проявяват! Но как старанието им ще ми помогне да се справя с императора и с новия му генерал, които се мъчат да ме пратят в изгнание?

— Когато ни разкажеш всичко, ще ти предложим съвет — обеща Макото. — Но първо ще хапнем, а после трябва да си починеш.

Такео не възнамеряваше да спи, но след като приключиха с оскъдния обяд, който се състоеше от планински коренища, малко ориз и зеленчукова супа, отново заваля проливен дъжд. Разстла се зеленикав сумрак и внезапно идеята да полегне му се стори неустоима. Макото отведе Сунаоми да го запознае с някои от по-малките ученици; Джун и Шин седяха отвън, пиеха чай и разговаряха тихо.

Такео се унесе; болката му се разтвори в монотонното барабанене на дъждовните капки по покрива и в обгърналия го духовен покой. Не сънува нищо и се събуди с изострени сетива, ясна мисъл и възобновена целенасоченост. Изкъпа се в горещия извор, спомняйки си как се бе потопил в същия този вир в снега, когато бе избягал в Тераяма преди толкова години. Облече се отново и излезе на верандата точно когато Макото и Сунаоми се върнаха.

Момчето бе развълнувано от нещо, лицето му бе озарено, а очите му сияеха.

— Владетелят Мийоши ми разказа как е живял в планината съвсем сам, цели пет години! Мечките го хранели, а в мразовитите нощи се гушели до него да го топлят!

— Гемба тук ли е? — обърна се Такео към Макото.

— Върна се, докато ти спеше. Разбрал е, че си пристигнал.

— Но как? — възкликна Сунаоми.

— Владетелят Мийоши ги владее тия работи — отвърна през смях Макото.

— Мечките ли са му казали?

— Най-вероятно! Владетелю Отори, нека сега посетим игумена.

Такео остави Сунаоми с васалите на Араи и пое редом с Макото покрай трапезарията, където най-младите монаси почистваха съдовете след вечерята, и скоро двамата се озоваха в двора пред главната постройка. Вътре горяха стотици лампи и свещи, запалени покрай статуята на Просветления, и Такео си даде сметка за безмълвните фигури, застинали в медитация. Поеха по дъсчената пътека и влязоха в залата, където се съхраняваха картините на Сешу. Помещението имаше изглед към градината. Дъждът бе понамалял, но с падането на вечерния мрак декоративните камъни отвън бяха загубили очертанията си и се мержелееха като тъмни сенки. Въздухът в залата бе пропит със сладкия мирис на цветя и мокра земя. Тук водопадът се чуваше по-силно. В отдалечения край на главното разклонение на потока, струящ покрай едната страна на градината, бе помещението за посетителки, където Такео и Каеде бяха прекарали първата си брачна нощ. Сега то бе празно и тънеше в мрак.

Мацуда вече бе в главната зала, облегнат върху дебели възглавници, които двама безмълвни и неподвижни монаси придържаха. Когато го бе видял за първи път, Такео бе решил, че е стар; сега игуменът сякаш бе прехвърлил границите на възрастта, дори на живота и бе навлязъл в света на чистия дух.

Такео коленичи и му се поклони доземи. Мацуда бе единственият човек в Трите провинции, комуто оказваше подобна чест.

— Приближи се — подкани го Мацуда. — Чакай да те огледам, да те пипна.

Обичта в гласа му дълбоко затрогна Такео. Той усети как очите му запариха, когато старецът се приведе напред, събрал молитвено ръце. Мацуда се втренчи в лицето му. Смутен от напиращите сълзи, Такео не откликна, а плъзна поглед отвъд него, към мястото, където се намираха несравнимите картини.

„За тях времето сякаш е спряло, помисли си. Конят, жеравите… все още са такива, каквито си бяха, а мнозина, които са ги съзерцавали заедно с мен, вече са покойници, отлетели като врабците.“ Една от преградите бе празна — според легендата нарисуваните птици били съвсем като живи и отлетели.

— Значи императорът се интересува от теб — рече Мацуда.

— Коно, синът на Фудживара, дойде уж да посети имението на баща си, но всъщност за да ме уведоми, че съм си навлякъл недоволството на императора… тъй като на практика съм престъпник. Сега от мен се очаква да се откажа от властта и да замина на заточение.