Лиан Хърн - Разгромът

— Не би било трудно да се отървете от момчето — отбеляза събеседникът му.

— Таку, въпреки всичките ми усилия не си научил нищо! Дните на тайни убийства са безвъзвратно отминали. Никога не бих могъл да дам заповед за смъртта на собствения ми син — замълча за момент и после продължи: — Кой друг знае за пророчеството?

— Когато Кенджи ми разказа за него, присъстваше и доктор Ишида. Той лекуваше раната ви и се опитваше да овладее треската. Кенджи заговори, за да успокои и него, че едва ли сте на прага на смъртта, тъй като Ишида вече бе загубил всякаква надежда.

— Значи Зенко не знае?

— Знае за съществуването на сина ви… той беше в селото на Муто, когато пристигна вестта за смъртта на Юки. Седмици наред хората почти не говореха за друго. Но не мисля, че Кенджи е споменавал за пророчеството освен в онзи момент, за който ви разказах.

— В такъв случай продължавай да го пазиш в тайна — рече Такео.

По-младият мъж кимна:

— Ще остана тук с тях, както предлагате.

— Наблюдавай внимателно, увери се, че Чикара заминава с Ишида, и се опитай да разбереш повече за действителните намерения на родителите му.

На раздяла Таку каза:

— Само още един въпрос. Ако осиновите Сунаоми и той стане ваш син…

— Ето в този случай определено предпочитам да не вярвам! — отвърна Такео с привидна лекота, която изобщо не изпитваше.

Такео пое на път около часа на змията 11 11 От 9,00 до 11,00 часа предобед. — Б.пр. ; дъждът бе спрял, но привечер заваля отново. Сунаоми бе притихнал, изгарящ от желание да се държи добре и да прояви смелост, но въпреки това очевидно бе притеснен, че напуска родителите си и семейството си. Двама от васалите на Зенко тръгнаха с тях, за да се грижат за момчето, а Такео бе съпровождан от Джун и Шин, от двайсетина воини и от хрониста му Минору. Първата нощ спряха в малко селце между Хофу и Хаги с няколко странноприемници. Пътят бе добре поддържан, равномерно покрит с чакъл или с камъни. Всеки малък град се охраняваше и пътуването бе безопасно и бързо. Вечерта на третия ден ги посрещна Мийоши Кахей, предварително уведомен от вестоносци, че владетелят Отори пътува на Север.

Кахей бе възнаграден за верността му към Такео с град Ямагата и областта около него — гъстите гори, представляващи сърцето на Средната провинция, и плодородните земи от двете страни на реката. Ямагата бе отстъпен на клана Тохан след поражението на Отори при Яегахара и връщането му в Средната провинция бе станало повод за дълго и възторжено празнуване. Мийоши бяха една от най-големите потомствени фамилии в клана Отори, а Кахей бе уважаван и добър владетел. Беше и вдъхновен военачалник, вещ в стратегията и тактиката на боя, един от ония воини, който тайно съжаляваха, че годините на мир не им предоставяха реална възможност да блеснат с талантите си. Брат му Гемба приемаше по-радушно желанието на Такео да сложи край на насилието и бе станал възпитаник на Кубо Макото и последовател на Пътя на хоо .

— В Тераяма ли отивате? — попита Кахей, след като двамата си размениха поздрави и продължиха да яздят рамо до рамо на север към града.

— Не съм решил още — отвърна Такео.

— Да пратя ли вест до храма да ви посетят в Хаги?

Такео се замисли — не му се искаше да забавя завръщането си у дома, ала едно посещение в Тераяма, най-свещеното място за Отори, щеше да се отрази добре на Сунаоми — момчето можеше да види гробовете на Шигеру, Такеши и Ичиро, да се запознае с Макото и с другите воини, постигнали внушителна духовна зрелост и превърнали храма в свое средище и дом. Сунаоми изглеждаше интелигентен и чувствителен — Пътят на хоо можеше да се окаже правилният избор за него, както се бе случило с Шигеко. Почувства неочаквано припламнал интерес — колко прекрасно би било да има син, когото да отглежда и да възпитава по този начин; силата на емоцията го изненада. Реши да замине рано на следното утро и даде нужните нареждания. Минору трябваше да остане в Ямагата, за да се погрижи за някои административни подробности и да отрази налични сведения, които можеха да се окажат необходими за текущите трибунали.

Дъждът се бе превърнал в мъгла, земята бе забулена със сив воал; над планините небето бе оловно, а по склоновете, наподобяващи развети флагове, се носеха ивици бели облаци. По стволовете на кедрите се стичаха струйки дъжд, а короните им ръсеха влага. Тропотът на конете бе приглушен от подгизналата земя. Яздеха мълчаливо. Болките на Такео се бяха засилили, както очакваше, а съзнанието му бе обсебено от спомените за първото му посещение в храма и за всички онези, които бяха яздили с него толкова отдавна. В тях най-осезателно присъстваше Муто Кенджи, поредното име, което щеше да бъде записано в аналите на мъртвите. Кенджи, който по време на пътуването се бе престорил на оглупял старец, почитател на виното и рисуването, който в онази вечер бе прегърнал Такео. Кенджи, който го бе предал и въпреки това бе спасил живота му, който бе дал дума да го закриля до края на дните си и бе спазил тази клетва независимо от привидните доказателства за обратното. Обзе го мъчително съзнание за самота, тъй като смъртта на Кенджи бе оставила непреодолима празнота в живота му. Отново се почувства уязвим, така уязвим, както в началото, след битката с Кикута Котаро, който го бе осакатил. Кенджи го бе научил да се брани с лявата ръка, бе го подкрепял и съветвал в първите години, докато установяваше властта си над Трите провинции, бе разбил Племето и бе довел четири от петте фамилии да му служат — всички освен Кикута, бе поддържал мрежата от шпиони, обезпечаваща както собствената му сигурност, така и сигурността в Трите провинции.