Лиан Хърн - Разгромът

— Никак не ми се ще да издам заповед за екзекуцията на тези младежи. Разполагаме ли с някаква друга възможност?

— Те бяха замесени в опит за покушение над собственото ви семейство — отвърна Таку. — Вие лично постановихте този закон и наказанията. Какво бихме могли да сторим с тях? Да ги помилваме и да ги пуснем на свобода, би изглеждало като слабост, а дългото затворничество е по-жестоко от бързата смърт.

— А нима смъртта им би предотвратила по-нататъшни нападения? Не! Може единствено да засили гнева на Кикута към мен и семейството ми…

— Вие сте смъртен враг на Акио. Докато сте жив, той няма да отстъпи — отвърна Таку и после добави: — Но тази екзекуция ще премахне още двама убийци и, рано или късно, Племето ще загуби своите предани и вещи членове. Трябва да преодолеете мекушавостта си, за да ги надживеете…

— Говориш като Кенджи — отбеляза Такео. — Практичен до циничност. Предполагам, че сега ти ще оглавиш фамилията?

— Ще го обсъдя с майка ми. И с брат ми, разбира се, заради формалната страна на въпроса. Зенко притежава твърде малко умения на Племето и носи името на баща ни, но все пак той е по-големият.

Такео леко повдигна вежди. Бе предпочел да остави разрешаването на отнасящите се до Племето въпроси на Кенджи и Таку, имайки пълно доверие на Кенджи. Сега бе обезпокоен от идеята Зенко да получи достъп до някои техни тайни.

— Брат ти се обърна към мен с предложението да осиновя едно от момчетата му — рече той, допускайки в тона му да прозвучи нотка на изненада, която със сигурност нямаше да убегне на Таку. — Сунаоми ще ме придружава до Хаги. Тръгвам след час. Но преди това имаме да обсъдим много неща. Нека се разходим в градината.

— Владетелю Отори — напомни му Минору, — няма ли първо да довършите писмото?

— Не, носи го със себе си. Преди да взема решение, ще обсъдя въпроса със съпругата си. Ще го изпратим от Хаги.

Ранната светлина сивееше, утрото бе влажно и вещаеше още дъжд. Пътуването щеше да бъде съпроводено с куп неудобства. Такео вече предчувстваше как болката от старите му рани ще се засили през дните, които му предстоеше да прекара върху седлото. Даваше си сметка, че Зенко сигурно го наблюдава и негодува вътрешно заради близостта му с Таку. Напомнянето, че и Зенко е Муто по рождение и също като Таку е свързан с Кикута, бе изострило бдителността му. Надяваше се да е истина, че уменията на Племето, които притежаваше Зенко, са твърде незначителни, и заговори тихо, разказвайки на Таку за посланието на владетеля Коно, както и за незаконно извозените оръжия.

Таку изслуша цялата информация в мълчание; единственият му коментар гласеше:

— Доколкото виждам, доверието ви в брат ми вече е накърнено.

— Той потвърди клетвата си за вярност към мен, но всички знаем, че дадената дума не означава нищо, когато властват амбицията и жаждата за власт. Брат ти винаги ме е обвинявал за смъртта на баща ви… а както изглежда, такова вече е и мнението на императора. Нямам доверие нито на брат ти, нито на съпругата му, но докато синовете им са под моя опека, смятам, че няма да смеят да дадат воля на скритите си амбиции. Дано не греша, защото другите възможности са отново да се озовем в гражданска война или да наредя на брат ти да сложи край на живота си. Ще го избягвам, докато е възможно. Но трябва да те помоля да бъдеш изключително сдържан и предпазлив и да не разкриваш пред него нищо, от което би могъл да се възползва.

Обикновено открито и ведро, сега лицето на Таку бе помръкнало.

— Бих го убил със собствените си ръце, ако реши да ви предаде — рече той.

— Не! — възкликна рязко Такео. — Немислимо е брат брата да убива. Времената на кървави вражди свършиха. Твоят брат, както всички останали… в това число ти самият, скъпи ми Таку, трябва да бъдете управлявани от закона — той млъкна за момент и после добави тихо: — Само че ми кажи… Кенджи някога споменавал ли ти е за пророчеството, изречено пред мен, според което не ме заплашва смърт освен от ръката на собствения ми син?

— Да, след един пореден опит за покушение срещу вас заяви, че накрая пророчеството можело и да се окаже истина… като цяло не вярваше особено на предсказания и знаци. Тогава ми разказа какво ви е било предречено. Направи го отчасти за да обясни неизменното ви безстрашие и причината, поради която заплахата от нападение не ви е сковала, нито е предизвиквала изблик на жестокост, както би станало с повечето хора.

— Аз също не съм лековерен — отвърна Такео с печална усмивка. — Понякога вярвам в истинността на думите, друг път — не. Беше ми изгодно да ги приема за истина, защото това ми даде време да постигна всичко, което съм искал, без да живея в страх. Само че момчето вече е шестнайсетгодишно и според законите на Племето — достатъчно голямо да отнема живот. Тъй че сега се чувствам като в капан — да престана ли да вярвам, когато положението вече не ме устройва?