Лиан Хърн - Разгромът

Мая бе вдигнала един клон. Приведе се и взе да дращи с него по листата. Котето застина и се втренчи в нея.

— Да отидем да видим конете — каза Шигеко. — Ела с мен, Шизука.

Мики хукна след тях, но Мая остана приклекнала в сенките, примамвайки котето да се приближи. Прислужницата чакаше търпеливо на верандата.

Единият ъгъл на малката ливада бе отделен с бамбукова ограда и вътре бе затворен черен жребец. Когато зърна приближаващите се, животното изцвили остро и се вдигна на задните си крака. Другите два коня мигом откликнаха. Те бяха напрегнати и плашливи. И двата имаха скорошни следи от ухапване по врата и хълбоците.

Едно момче пълнеше с вода ведрото на жребеца. Върху едната му ръка се виждаха белези от зъби и голяма синина.

— Ухапа ли те? — попита Шигеко.

Момчето кимна.

— И ме ритна — и посочи друго тъмномораво петно на прасеца си.

— Не знам какво да правя с него — рече Хироки. — Винаги е бил труден, ама сега вече е опасен.

— Великолепен е! — възкликна Шигеко, възхищавайки се на дългите крака и мускулестия гръб, на красиво оформената глава и големите очи.

— Да, красив е, освен това е висок, най-високият кон, който имаме. Но по темперамент е тъй непокорен, че не знам дали изобщо някога може да се обязди, или е по-добре да го използваме за разплод.

— Използвайте го за разплод! — отсече Шизука.

— Опасявам се, че ако го сложа при кобилите, ще стане още по-зле — рече Хироки.

Шигеко се приближи до коня. Той завъртя очи и сви назад уши.

— Внимавайте — предупреди я Хироки.

В същия миг жребецът се опита да ухапе момичето. Конярчето го плесна, а Шигеко се дръпна извън обсега на зъбите му и няколко мига го изучаваше безмълвно.

— Това, че е затворен тук, влошава нещата — рече тя. — Преместете другите и оставете тази ливада само за него. Какво би станало, ако му доведете две-три възрастни ялови кобили — дали няма да го успокоят и да го научат на обноски?

— Добра идея. Ще я пробвам — каза старецът и нареди на момчето да отведе другите два коня в съседна ливада. — Ще доведем кобилите след ден-два. Като се почувства самотен, повече ще цени компанията им.

— Ще идвам всеки ден и ще проверявам дали може да бъде укротен — рече Шигеко, докато си мислеше, че ще пише на Хироши и ще го помоли за съвет. „Може дори да дойде и да ми помогне да го обяздим…“

Докато се връщаха към светилището, Шигеко се усмихваше на себе си.

Мая седеше на верандата до прислужницата свела очи в привидно покорство. Котето лежеше безпомощно в праха — жалка космата топка без всякаква красота и жизненост. Възрастният човек извика и се втурна към него на несигурните си нозе. Вдигна го и го притисна до гърдите си. Котето се размърда, но без да се събуди.

Шизука незабавно отиде при Мая:

— Какво си му сторила?

— Нищо — отвърна тя. — Гледаше ме и после заспа.

— Събуди се, Микан! — умоляваше го напразно старецът. — Събуди се!

Шизука се взря тревожно в котето. С видимо усилие да се овладее каза тихо:

— Едва ли ще се събуди. Ако изобщо се събуди, няма да е скоро.

— Какво се е случило? — попита Шигеко. — Какво му стори?

— Нищо — повтори Мая, но когато вдигна очи, погледът й бе безмилостен и сияещ, почти въодушевен, а когато насочи очи към стареца, който плачеше тихо, устните й се извиха презрително.

Тогава Шигеко осъзна какво се бе случило, усети, че й призлява, и попита:

— Това е едно от онези тайни умения, нали? Нещо, което е научила, докато е била далеч? Някакво ужасно магьосничество?

— Да не говорим за това тук — сряза я тихо Шизука, тъй като слугите от светилището се бяха събрали наоколо и следяха сцената с втренчени погледи и зяпнали уста, стискайки амулети или мълвейки молитви за закрила. — Да се връщаме. Мая трябва да бъде наказана. Но може да се окаже твърде късно.

— Твърде късно за какво? — попита Шигеко.

— Ще ти кажа после. Тези умения на Кикута не са ми много ясни. Ще ми се баща ти да беше тук.

Когато й се наложи да се изправи срещу гнева на майка си, Шигеко закопня още по-силно за завръщането на баща си. Беше по-късно същия ден — Шизука бе отвела близначките, за да накаже Мая, и двете бяха пратени да спят в отделни стаи. В далечината трещяха гръмотевици и от мястото, където бе коленичила, свела глава пред майка си, върху златистите релефни стени виждаше трептящите отражения на проблясващите над морето светкавици. Предсказанието на котето за времето се бе оказало истина.

Каеде възкликна:

— Не трябваше да ги водиш там и двете! Знаеш, че не искам да се появяват заедно на публични места.