Лиан Хърн - Разгромът

— Владетелят Хироши казва, че подготовката за война е най-добрата защита срещу нея — отвърна Шигеко.

— Владетелят Хироши — прошепна Мики, побутна с лакът Мая и двете близначки се изкискаха.

Шигеко се изчерви.

— Какво? — попита тя.

— Вечно ни разправяш какво бил казал владетелят Хироши, и после цялата пламваш!

— Не съм усетила — отвърна Шигеко и се опита да прикрие смущението си с официален тон: — Както и да е, това е без значение. Хироши е един от моите преподаватели… при това много мъдър. Естествено е да усвоявам неговите максими.

— Владетелят Мийоши Гемба също е един от преподавателите ти — обади се Мики, — но ти рядко повтаряш думите му.

— Пък и той не те кара да се изчервяваш! — добави Мая.

— Смятам, че можете значително да подобрите писането си, сестрички. Очевидно се нуждаете от много повече упражнения. Хващайте четките!

Шигеко отгърна нов свитък и започна да им диктува от него. Беше една от древните хроники за Трите провинции, пълна с трудни имена и неясни събития. Шигеко бе задължена да учи всичко това по история, същото предстоеше и на близначките. Можеха да започнат още сега. Щеше да им е за наказание, задето си позволяваха да я дразнят с Хироши, и освен това, надяваше се тя, щеше да ги разубеди да засягат темата отново. Реши да е по-внимателна, да не си позволява глупавото удоволствие да произнася името му, да не го гледа втренчено през цялото време и най-вече да не се изчервява. За щастие той не беше в Хаги, беше се върнал в Маруяма да надзирава прибирането на реколтата и подготовката на предстоящата церемония по официалното й обявяване за законна собственица на владението.

Хироши пишеше често, тъй като бе главен васал, а родителите й очакваха от нея да е запозната до най-малката подробност с всичко, свързано със земята й. Разбира се, писмата бяха делови, но тя обичаше да съзерцава почерка му в типичния за един воин стил, ясен и четлив, а и той всеки път включваше информация, предназначена за нея, тя го знаеше, за хора, които по някаква причина й бяха важни, и най-вече за коне. Описваше всяко новородено жребче, обясняваше как расте и се развива. Обсъждаха потекло и развъждане, търсейки начини да се сдобият с по-големи и по-силни коне — конете на Маруяма вече бяха цяла педя по-високи, отколкото преди двайсет години, когато Хироши бе още дете.

Той й липсваше, Шигеко копнееше да го види отново. Не помнеше да е имало време, в което да не го е обичала; беше й като брат — докато живееше с тях, родителите й се отнасяха с него като със свой син. Беше я научил да язди, да си служи с лък и да се бие с меч. Той я обучаваше в изкуството на войната, стратегията и тактиката, както и в изкуството на управлението. Шигеко желаеше повече от всичко един ден той да стане неин съпруг, но смяташе, че това е невъзможно. Можеше да е най-ценният й съветник, дори най-скъпият й приятел, но нищо повече. Бе дочула достатъчно разисквания относно бъдещия й брак, за да си дава сметка за това, и сега, когато бе станала вече на петнайсет, знаеше, че скоро ще бъде планиран годежът й — един съюз, който щеше да засили позициите на семейството й и да укрепи желания от баща й мир.

Всички тези мисли пробягаха през съзнанието й, докато четеше бавно и внимателно от свитъка. Когато близначките най-накрая приключиха, ръцете им бяха отмалели, а очите им пареха. Никоя не посмя да продължи с коментарите и строгостта на Шигеко се стопи. Тя грижливо поправи написаното от тях, накара ги да упражнят сгрешените букви само няколко десетки пъти и после, тъй като слънцето вече се спускаше към морето и въздухът бе станал малко по-хладен, предложи да се поразходят преди вечерните занимания.

След строгото наказание близначките си бяха взели поука и сега се съгласиха покорно.

— Ще отидем до светилището — обяви Шигеко, което зарадва сестрите й неимоверно, тъй като храмът бе посветен на речното божество и на конете.

— Може ли да вървим по яза? — възкликна умолително Мая.

— Разбира се, че не — отвърна Шигеко. — Язът се ползва само от хлапаци, не от дъщерите на владетеля Отори. Ще повървим до каменния мост. Извикайте Шизука и я помолете да дойде с нас. Предполагам, че ще е по-добре да ни придружат и неколцина мъже.

— Не ни трябват мъже.

— Може ли да си вземем мечовете? — попитаха Мая и Мики в един глас.

— За посещение в храма в центъра на Хаги? Няма да ни трябват мечове.

— Не забравяй нападението в Инуяма! — напомни й Мики.

— Един воин винаги трябва да е подготвен — заяви Мая, успешно имитирайки Хироши.