Лиан Хърн - Разгромът

— Може би се нуждаете от още писмени упражнения? — рече Шигеко и си даде вид, че възнамерява да седне отново.

— Нека бъде, както ти казваш — припряно обяви Мики, — с мъже и без мечове.

Няколко мига Шигеко обмисляше вечния въпрос за паланкина — дали да настоява момичетата да бъдат носени на скрито, или да им позволи да вървят. Никоя от тях не харесваше паланкините заради тясното пространство, но пък бе по-подходящо за превоза им, а и знаеше, че майка й не обича близначките да се появяват заедно пред хората. От друга страна, това бе Хаги, родният им град, в който атмосферата не бе тъй официална и строга, както в Инуяма, а и енергичните й сестри можеха да се успокоят и да се изморят от разходката. На следващия ден Шизука щеше да отведе Мики в Кагемура — селото на Муто, а Шигеко щеше да остане с Мая, да се диви на новите умения и тайното познание, което сестра й бе усвоила, да я успокоява в самотата й и да й помогне да научи всичко, което Мики бе научила по време на отсъствието й. Самата Шигеко имаше нужда да повърви, да се разсее за малко сред пулсиращия живот на града, из тесните му улички и малките магазинчета, изпълнени с разнообразни занаятчийски и земеделски стоки — първите летни плодове, кайсии и сливи, пресен сладък фасул и листни зеленчуци, виещи се във ведра змиорки, раци и малки сребристи рибки, мятани на горещи скари да зацвърчат, да умрат и да бъдат изядени за миг. Зад широката главна улица, която водеше от портите на крепостта до каменния мост, лежеше цял един пъстроцветен свят, за който момичетата рядко получаваха позволение да посещават.

Пред тях и зад тях вървяха по двама стражи; една прислужница носеше малка бамбукова кошница със стъкленици вино и други приношения, между които и моркови за конете на храма. Шизука крачеше до Мая, а Мики бе съпровождана от Шигеко. Всички бяха с дървени обувки и леки памучни летни роби. Шигеко държеше чадър за слънце, тъй като кожата й бе бяла като на майка й и слънцето я плашеше, но близначките бяха със златистия тен на баща си и спокойно можеха да не си правят труда да се предпазват от слънчевите лъчи.

Когато стигнаха до каменния мост, приливът вече се отдръпваше и реката миришеше на сол и тиня. Първоначалният мост бе разрушен по време на голямото земетресение — според хорската мълва като наказание за предателството на Араи Дайичи, който се бе обърнал срещу съюзниците си Отори точно край камъка, върху който бяха гравирани думите: „Кланът Отори посреща с «Добре дошли» преданите и достойните. Предателите и подлеците да се пазят!“

— Вижте какво е станало с него! — възкликна доволна Мая, когато се спряха пред камъка и поднесоха приношение от вино на божеството на реката в знак на признателност, че закриля клана Отори, и в знак на почит към зидаря, който някога бил зазидан жив в подпорите на моста.

Шизука често разказваше на момичетата историята за зидаря и за дъщеря му Акане. Понякога ги водеше в светилището при кратера на вулкана, където нещастно влюбените почитаха трагичната смърт на Акане.

— При все това Шизука сигурно скърби за владетеля Араи — рече тихо Шигеко, когато си тръгнаха от моста.

За момент близначките се озоваха една до друга; минувачите падаха на колене, докато Шигеко минаваше покрай тях, но при вида на двете по-малки сестри ужасени извръщаха лица.

— Скърбях за някогашната любов помежду ни — отвърна Шизука. — И за синовете ни, които видяха баща им да умира пред очите им. Но Араи вече ме бе превърнал в свой враг и бе издал заповед за убийството ми. Собствената му смърт не бе нищо повече от справедлив завършек на избрания от него живот.

— Знаеш толкова много за онези времена! — възкликна Шигеко.

— Да, може би повече от всеки друг — призна Шизука. — С възрастта миналото все повече се избистря в съзнанието ми. По молба на баща ви двамата с Ишида записваме всичките ми спомени.

— И си познавала владетеля Шигеру?

— На когото си кръстена? Да, познавах го добре. Имахме си доверие от години и бяхме готови да се жертваме един за друг.

— Трябва да е бил добър човек…

— Не познавам друг като него.

— По-добър ли беше от баща ми?

— Шигеко! Не мога да съдя баща ти!

— Защо не? Ти си му братовчедка. Познаваш го по-добре от повечето хора.

— Такео много прилича на Шигеру. Наистина е голям човек и велик предводител…

— Но…?

— Всички хора правят грешки — отвърна Шизука. — Баща ти се опитва да поправи своите, но в известен смисъл природата му е раздвоена, докато при Шигеру не беше така…