Лиан Хърн - Разгромът

Шигеко внезапно потръпна, макар че въздухът бе още топъл.

— Не ми казвай повече! Съжалявам, че те попитах.

— Какво има? Да не би да те връхлетя някакво лошо предчувствие?

— Случва ми се постоянно — отвърна тихо Шигеко. — Знам колко хора желаят смъртта на баща ми — тя махна към близначките, които вече чакаха при портата на светилището. — Нашето семейство е разделено по същия начин — ние сме отражение на неговата природа. Какво ще се случи със сестрите ми занапред? Какво ще бъде мястото им в обществото? — тя потръпна отново и направи усилие да смени темата. — Съпругът ти върна ли се от последното си пътешествие?

— Очаквам го всеки момент; може вече да е в Хофу. Нямам вести от него.

— Татко беше в Хофу! Може да са се видели там. Току-виж са се върнали заедно — Шигеко се обърна и отправи поглед обратно към залива. — Утре ще се изкачим на хълма и ще погледнем дали корабът им вече се вижда.

Влязоха в двора на светилището, преминавайки през огромната порта, чиято горна напречна греда бе украсена с изрязани в дървото митични животни и птици — хоо , кирин и шиши 10 10 Лъв (яп.). — Б.пр. . Светилището бе потънало в зеленина. По двата бряга на реката растяха огромни върби; другите три страни бяха обрасли с дъбове и кедри, последни останки от първоначалната гора, която някога бе покривала земята от планината до реката. Шумотевицата на града бе заглъхнала и сега наоколо цареше тишина, нарушавана единствено от птича песен. От запад светлината падаше косо и пронизваше с лъчи от злато пелената от прашинки между масивните дънери.

Един бял кон в богато украсена с дърворезба конюшня изцвили нетърпеливо, щом ги видя, и близначките изтичаха да поднесат приношение от моркови на свещеното животно, потупаха го гальовно по масивната шия и се засуетиха грижовно около него.

Иззад главната постройка се появи възрастен мъж. Беше свещеникът, който се бе посветил в служене на речното божество още като млад момък, след като по-големият му брат се бе удавил в рибния яз. Казваше се Хироки. Беше третият син на Мори Юсуке — човека, който обяздваше конете на Отори. Неговият по-голям брат — Кийошиге, бе най-добрият приятел на владетеля Шигеру и бе загинал в битката при Яегахара.

Хироки се приближи с усмивка. Той споделяше всеобщото одобрение към Шигеко и изпитваше към нея особена близост, обусловена от любовта, която двамата хранеха към конете. Бе продължил фамилната традиция да се грижи за конете на Отори, след като баща му бе отишъл накрай света да дири бързоноги коне в степите. Самият Юсуке така и не се върна, но изпрати обратно един жребец, който стана баща на Раку и Шън — и двамата обяздени и обучени от Такеши, по-малкия брат на Шигеру, преди смъртта му.

— Добре дошла, господарке!

Както мнозина, той също подмина близначките, все едно съществуването им бе твърде срамно, за да бъде отбелязано. Двете се отдръпнаха малко назад в сянката на дърветата и впериха непроницаеми погледи в свещеника. Шигеко видя, че се бяха ядосали. Мики се отличаваше с избухлив нрав и все още не умееше да се владее. Мая беше по-сдържана, но и по-непреклонна.

След като си размениха любезности и Шигеко поднесе приношенията, Хироки дръпна въжето на камбаната, за да събуди духа, а Шигеко произнесе обичайната си молитва за закрила на конете.

Едно коте претича по верандата, гонейки паднало листо. Хироки го хвана, вдигна го и започна да го гали по главата и ушите. То замърка. Очите му бяха огромни и кехлибарени, зениците му — подобни на цепки срещу яркото слънце, а пепеляворъждивата му козина бе осеяна с черни и червеникави петна.

— Имате си нов приятел! — възкликна Шигеко.

— Да, появи се една дъждовна нощ да търси подслон и оттогава живее тук. Добър другар е, конете го харесват, а и така плаши мишките, че те замлъкват от ужас.

Шигеко не бе виждала толкова красиво коте; контрастът в окраските му бе впечатляващ. Тя видя, че старецът се е привързал към животното, и се зарадва за него. Всичките му роднини бяха мъртви — той бе преживял поражението на Отори при Яегахара и унищожението на града по време на земетресението. Единственото, което го интересуваше още, бяха служенето му на речното божество и грижата за конете.

За момент котето се остави да го погалят, но после взе да се дърпа и да се мята, докато накрая Хироки го пусна долу, и то побягна с вирната опашка.

— Наближава буря — рече възрастният човек и се засмя. — Усеща времето с козината си.