Лиан Хърн - Разгромът

Напоследък този писар го придружаваше през повечето време. Беше един от многото младежи, които, осиротели след земетресението, бяха намерили убежище в Тераяма, където се бяха образовали. Неговата интелигентност и бърз ум, както и умението му да си служи с четката бяха забелязани и оценени. Накрая Макото го бе избрал да отиде в Хаги и да заживее със семейството на владетеля Отори.

По природа бе мълчалив и не тачеше алкохола, на пръв поглед изглеждаше безинтересен, но всъщност, когато оставаше насаме с Такео, проявяваше тънко чувство за хумор и фин сарказъм, не се впечатляваше от никого и от нищо и се отнасяше към всички с еднаква грижа и уважение и с известно хладно състрадание. Освен другите му таланти писането му бе бързо и красиво. Казваше се Минору, което се стори забавно на Такео, тъй като самият той за кратко бе носил това име във време, което сега му изглеждаше като част от друг живот.

И двете имения бяха жестоко опустошени от земетресението, а големите къщи бяха унищожени от пожара. Къщата в Ширакава бе построена отново. Другата му балдъза — Аи, често идваше при тях и им гостуваше дълго с дъщерите си. Съпругът й — Сонода Мицуру, понякога я придружаваше, но през повечето време задълженията му го задържаха в Инуяма. Аи бе делова и практична, работеше усилено и се бе поучила от примера на сестра си. Занемарено и западнало заради лошото управление на баща им, имението Ширакава бе възстановено и сега процъфтяваше, осигурявайки високи добиви от ориз, черници, сливи, коприна и хартия. Имението на Фудживара се управляваше от Ширакава и също носеше сериозни постъпления. Такео изпитваше известна неохота да го върне на сина на Фудживара, въпреки че той бе законният му собственик. Приходите от имението се вливаха обратно в икономиката на Трите провинции. Той подозираше, че Коно щеше да поиска да вземе каквото може, да използва земята и да харчи придобитото в столицата.

Когато се съмна, се изкъпа, хапна малко ориз и супа, а после се облече официално за срещата със сина на Фудживара, без да изпита обичайната наслада от мекия допир на коприната и от строгата елегантност на десена — бледолилави цветове на глициния на тъмноморав фон.

Слугата сложи малка черна шапчица на главата му, след което Такео взе меча Джато от богато инкрустираната стойка. Години наред Джато не бе вкусвал кръв и той се запита дали някога отново щеше да размаха голото острие в битка и как би се справил с осакатената си десница. Прекоси градината откъм източното крило и пое към главната част на имението. Дъждът бе спрял, но градината бе подгизнала. Влагата във въздуха се смесваше с уханието на мокра трева и с дъха на сол откъм пристанището, а също и с разнообразните миризми на града. Отвъд стените се долавяха тракането на капаците на прозорците в пробуждащите се домове и далечните викове на ранобудните улични продавачи.

Слуги с безшумна походка плъзгаха встрани вратите и пристъпваха тихо по блестящите подове. Минору, който също бе отишъл да закуси и да се облече, се присъедини към Такео безмълвно, поклони му се дълбоко и го последва на няколко крачки след него. Един прислужник носеше отстрани лакирано черно писалище, хартия, четчици, мастилница и вода.

Зенко вече бе в приемната, облечен официално също като него, но по-пищно — яката и поясът му бяха извезани с блестяща златна нишка. Такео кимна в отговор на поклона му и подаде Джато на Минору, който внимателно постави меча върху една още по-богато инкрустирана стойка отстрани. Мечът на Зенко вече си почиваше върху друга подобна стойка. После Такео седна в челната част на помещението и обходи с поглед цветните паравани и хартиените прегради, като се питаше как ли щеше да възприеме обстановката Коно след пребиваването си в двора на императора. Резиденцията не бе нито толкова внушителна, нито тъй впечатляваща, както резиденциите в Хаги или Инуяма, и той изпита съжаление, че не посреща благородника в някоя от тях. „Ще остане с погрешно впечатление от нас — ще си помисли, че ни липсват финес и изисканост. Дали това е най-доброто?“

Зенко спомена няколко думи за вечерта. Такео изрази одобрението си по отношение на момчетата и ги похвали. Минору приготви мастилото върху малкото писалище и после се отпусна на пети със сведен поглед, все едно се намираше в медитация. Отвън заромоли ситен дъжд. Не след дълго доловиха звуците, които оповестяваха пристигането на посетител, лая на кучетата и тежките стъпки на носачи на паланкин. Зенко стана и излезе на верандата. Такео го чу да поздравява госта и после в помещението влезе самият Коно.